— Може ли един последен въпрос?
— Аз знам какъв е, давайте.
— Какъв е?
— Дали съм еврейка? Да, еврейка съм. От религиозно семейство. По време на окупацията се снабдих с фалшиви документи и се представях за „арийка“. Именно затова ме включиха в групите за принудителен труд, а когато ме депортираха в Германия, избегнах концентрационния лагер. В склада никой не знаеше, че говоря немски: това щеше да събуди подозрения. Няколкото думи, които ви казах, бяха по непредпазливост; но знаех, че няма да ме издадете…
Друг път трябваше да сменим дизеловите мотори на вагоните под надзора на немски войници. Идек нервничеше. Едва се сдържаше. Внезапно избухна в гняв. Жертвата беше баща ми.
— Стар безделник! — започна да крещи той. — И ти наричаш това работа?
И започна да го удря с железен прът. Първоначално баща ми се преви под ударите, а след това се прекърши на две като изсъхнало дърво, поразено от мълния, и рухна на земята.
Бях присъствал на цялата тази сцена, без да помръдна. Мълчах си. Мислех си по-скоро да се отдалеча, за да не отнеса ударите. И дори нещо повече: ако изпитвах гняв към някого в този момент, то не беше срещу капото, а срещу баща си. Сърдех са на него, че не е съумял да се опази от кризата на Идек. Ето в какво ме беше превърнал животът в концентрационния лагер…
Франек, старшият, един ден забеляза, че имам в устата си златна коронка:
— Дай ми тази коронка, малкият!
Казах му, че това е невъзможно, тъй като без тази коронка няма да мога да се храня.
— Че с какво пък толкова те хранят тук, малкия!
Намерих друг отговор: бяха вписали коронката в списъка при медицинския преглед; това можеше да ни навлече неприятности и на двамата.
— Ако не ми дадеш коронката, ще си платиш прескъпо!
Внезапно това симпатично и интелигентно момче вече не беше същото. Очите му светеха с алчен блясък. Казах му, че трябва да се посъветвам с баща си.
— Питай баща си, малкият. Но искам да ми отговориш още утре.
Когато разказах за това на татко, той пребледня, помълча известно време, а след това каза:
— Не, синко, не можем да го направим.
— Но той ще ни отмъсти!
— Няма да посмее, синко.
Уви, Франек знаеше какво да направи; познаваше слабото ми място. Баща ми никога не беше служил в армията и не успяваше да марширува в такт. Впрочем тук всички групови придвижвания трябваше да се извършват с маршова стъпка. Това беше повод за Франек да го измъчва и всеки ден да му нанася жестоки удари. Леви, десни: удар с юмрук! Леви, десни: шамари!
Реших самият аз да давам уроци на баща ми и да го науча да редува краката и да спазва ритъма. Започнахме да се упражняваме пред нашия блок. Аз командвах: „Леви, десни!“, а баща ми се упражняваше. Затворниците започнаха да ни се подиграват:
— Вижте как малкият офицер учи стареца да марширува… Хей, малкият генерал, колко дажби хляб ще дава старецът за това?
Но напредъкът на баща ми беше незадоволителен и ударите продължаваха да се сипят върху него.
— Още ли не можеш да влезеш в крачка, стар безделнико?
Тези сцени се повтаряха вече две седмици. Не издържахме повече. Трябваше да отстъпим. В този ден Франек избухна в див смях:
— Знаех си, малкия, знаех си, че ще дойдеш на моето. По-добре късно, отколкото никога. И тъй като ме накара да чакам, това ще ти струва и една дажба хляб отгоре. Дажба хляб за приятеля ми, прочут зъболекар от Варшава. Затова че ще ти извади коронката.
— Какво? Моята дажба хляб, за да ми вземеш коронката?
Франек се усмихваше.
— А ти какво искаш? Да ти избия зъбите с юмрук ли?
Същата вечер в кабинета варшавският зъболекар извади коронката с помощта на една ръждясала лъжичка.
Франек стана по-мил. От време на време ми даваше допълнително супа. Но това не продължи дълго време. Петнайсет дни по-късно всички поляци бяха преместени в друг лагер. Бях изгубил коронката си напразно.
Няколко дни преди заминаването на поляците преживях нещо друго.
Беше една неделна сутрин. Нямаше нужда този ден бригадата ни да отива на работа. Но тъкмо Идек не даваше да се издума за оставане в лагера. Наложи се да отидем в склада. Този внезапен ентусиазъм за работа ни учуди. В склада Идек ни повери на Франек с думите:
— Правете каквото искате. Но направете нещо. Ако ли не, ще ви дам да се разберете…
И изчезна.
Не знаехме какво да правим. Уморени да стоим клекнали, всеки от нас на свой ред се разходи из склада в търсене на къшей хляб, забравен там евентуално от някой цивилен.
Когато стигнах до дъното на сградата, дочух шум, който идваше от една съседна стаичка. Приближих се и видях сламеник, а на него лежаха Идек и едно полуголо полско момиче. Разбрах защо Идек не се бе съгласил да останем в лагера. Да разкарваш стотина затворници само за да легнеш с едно момиче! Това ми се стори толкова смешно, че избухнах в смях.