Идек подскочи, обърна се и ме видя, докато момичето се опитваше да прикрие гърдите си. Понечих да избягам, но краката ми бяха като заковани за пода. Идек ме стисна за гърлото. Каза ми с глух глас:
— Само почакай, малкият… Ще видиш ти как се бяга от работа… Ще си платиш за това, малкият. А сега връщай се на мястото си…
Половин час преди обичайния край на работния ден капото свика цялата бригада. Проверка. Никой не разбираше какво става. Проверка в този час? Тук? Но аз знаех. Капото държа кратка реч:
— Обикновеният затворник няма правото да се меси в чужди работи. Един от вас, изглежда, не го е разбрал. Следователно ще бъда принуден веднъж завинаги да го накарам ясно да разбере.
Усещах как потта се стича по гърба ми.
— А-7713!
Пристъпих напред.
— Донесете Стойката! — заповяда той.
Донесоха му я.
— Лягай върху нея! По корем!
Подчиних се.
След това усещах единствено ударите с камшик.
— Един… два!… — отброяваше той.
Почиваше си между ударите. Единствено първите ми причиниха действително болка. Чувах го как брои:
— Десет… единайсет!…
Гласът му беше спокоен и достигаше до мен сякаш иззад дебела стена.
— Двайсет и три…
„Още два“ — помислих си в полусъзнание. Капото изчакваше.
— Двайсет и четири… двайсет и пет!
Беше се свършило. Но аз така и не разбрах, припаднах. Дойдох на себе си, докато ме обливаха с ведро студена вода. Все още лежах проснат на стойката. Виждах неясно единствено мократа земя пред себе си.
След това чух някой да крещи. Сигурно беше капото. Започвах да разбирам какво крещи:
— Изправи се!
Навярно бях понечил да се изправя, защото усетих, че се строполявам отново върху стойката. Как само исках да се изправя!
— Изправи се! — изкрещя той с все сила.
Да можех да му отговоря — казвах си, — да можех да му кажа, че не съм в състояние да помръдна. Но устните ми не ме слушаха.
По заповед на Идек двама затворници ме повдигнаха и ме отнесоха пред него.
— Погледни ме в очите!
Гледах го, без да го виждам. Мислех за баща си. Навярно страдаше повече от мене.
— Чуй какво ще ти кажа, свиньо! — каза ми хладно Идек. — Това беше заради любопитството ти. Ще получиш пет пъти по толкова, ако се осмелиш да разкажеш на някого какво си видял! Разбра ли?
Поклатих утвърдително глава, веднъж, десет пъти, до безкрай. Сякаш главата ми беше решила да кима положително безспир.
Една неделя, докато половината от нас, в това число и баща ми, бяха на работа, останалите от блока, сред които и аз, се възползвахме от възможността да поспим повечко.
Към десет часа завиха въздушните сирени. Тревога. Старшите на блоковете тичаха и ни събираха в блоковете, докато есесовците търсеха закрила в убежищата. Тъй като беше относително лесно да избягаш по време на тревога — пазачите изоставяха своите вишки и електричеството в бодливата тел биваше прекъсвано, — есесовците имаха заповед да разстрелват всеки, които се намира извън своя блок.
Само за няколко мига лагерът заприлича на евакуиран кораб. По алеите нямаше жива душа. Близо до кухнята бяха изоставени два до половината пълни казана с топла, димяща супа. Два казана със супа! Насред алеята имаше два казана със супа и никой не ги пазеше! Провален царски пир, върховно изкушение! Наблюдаваха ги стотици очи, искрящи от желание. Две агнета, наобиколени от стотици вълци. Две агнета без пастир, дар от небето. Но кой ли щеше да се осмели?
Страхът беше по-силен от глада. Внезапно видяхме да се открехва вратата на блок 37. Появи се мъж, който запълзя като червей по посока на казаните.
Стотици очи следяха движенията му. Стотици мъже пълзяха редом с него, стотици мъже се примъкваха, цели издрани, по чакъла. Всички сърца тръпнеха, но повечето от тях от завист. Той единствен бе дръзнал.
Добра се до първия казан, сърцата ни затуптяха още по-силно: беше успял. Ревността ни разкъсваше, изгаряше ни като огън. Дори за момент не помислихме да му се възхитим. Мислено убивахме клетия герой, който се бе решил на самоубийство заради порция супа.
Достигнал до казана, в това време той се опитваше да се надигне до ръба му. Било от слабост, било от страх, стоеше така, несъмнено напрягайки сетни сили. Най-сетне успя да се надигне до ръба на казана. За миг сякаш се огледа в супата, търсейки призрачното си отражение. После, без видима причина, нададе ужасяващ крясък, хриптящ вопъл, какъвто дотогава не бях чувал, и със зейнала уста завря главата си във все още димящата супа. Наскачахме от детонацията. Паднал отново на земята, с лице, омазано със супа, мъжът се погърчи няколко секунди в подножието на казана и застина.