След дълъг момент на изчакване палачът метна въжето около врата му. Готвеше се да даде знак на помощниците си да издърпат стола изпод краката на осъдения, когато той извика със силен, ясен глас.
— Да живее свободата! Да бъде проклета Германия! Проклета! Про…
Палачите си бяха свършили работата.
Пронизителна като меч, във въздуха прогърмя заповед:
— Шапки долу!
Десет хиляди затворници отдадоха последна чест.
— Наложи!
После целия лагер, блок подир блок, трябваше да мине покрай обесения и да се втренчи в угасналите очи и изплезения език на мъртвия. Капотата и старшите на блоковете настояваха всеки добре да се вгледа в това лице.
След това шествие ни позволиха да се върнем в блоковете, за да се нахраним.
Спомням си, че тази вечер супата ми се стори превъзходна…
Виждал съм и други обесвания. Но никога не бях виждал някой от осъдените да плаче. Отдавна тези изсушени тела бяха забравили горчивия вкус на сълзите.
С изключение на един-единствен път. Oberkapo14 на 52-ра кабелна бригада беше холандец: гигант над два метра.
Седемстотин затворници работеха под негово командване и всички го обичаха като брат. Никога не беше удрял никого, не беше изрекъл ни една обида.
При него служеше едно момче, един pipel15 както ги наричаха тук.
Момче на около десетина години, с нежно и красиво лице: нещо невероятно в този лагер.
(В Буна мразеха пипелите: те често проявяваха по-голяма жестокост от възрастните. Веднъж видях един от тях, около тринайсетгодишен, да бие баща си, че не си е оправил достатъчно добре леглото. Докато старецът тихо плачеше, онзи крещеше: „Ако не престанеш тутакси да ревеш, повече няма да ти нося хляб. Разбра ли?“. Но невръстният прислужник на холандеца беше обичан от всички. Имаше лице на тъжен ангел.)
Един ден се разнесе взрив в главната електростанция на Буна. Повикано на място, Гестапо установи саботаж. Откриха следа. Тя отвеждаше към блока на холандския Oberkapo. И там, след проведен обиск, откриха значително количество оръжия!
Oberkapo беше задържан на мига. Измъчваха го седмици наред, но напразно. Не издаде нито едно име. Преместиха го в Аушвиц. Повече никой не чу нищо за него.
Но малкият му pipel остана в лагера, захвърлен в карцера. Подложен на мъчения, той също запази мълчание. Тогава есесовците го осъдиха на смърт, както и другите двама затворници, у които беше открито оръжие.
Един ден, когато се връщахме от работа, видяхме три бесилки, издигнати на плаца, където се провеждаше проверката: три черни гарвана. Проверка. Есесовците ни наобиколиха с насочени картечници: традиционната церемония. Трима оковани осъдени, сред които и малкият pipel, ангелът с тъжните очи.
Есесовците изглеждаха заети повече от всякога, бяха по-тревожни от обичайното. Да обесиш едно хлапе пред хиляди зрители не беше проста работа. Лагерният комендант прочете присъдата. Всички погледи бяха вперени в детето. То беше смъртно бледо, почти спокойно, хапеше устните си. Сянката на бесилото го покриваше изцяло.
Този път Lagerkapo отказа да бъде палач. Трима есесовци го заместиха.
Тримата осъдени се качиха едновременно на столовете. Трите клупа бяха метнати едновременно около шиите им.
— Да живее свободата! — извикаха двамата възрастни.
Малкият мълчеше.
— Къде е милостивият Бог, къде е? — попита някой зад гърба ми.
По знак на лагерния комендант трите стола бяха блъснати.
В целия лагер се възцари пълна тишина. Слънцето се скриваше зад хоризонта.
— Шапки долу! — изкрещя лагерният комендант. Гласът му беше пресипнал. Що се отнася до нас, ние плачехме.
— Наложи!
След това започна шествието. Двамата възрастни не бяха живи. Езикът им висеше, набъбнал и посинял. Но третото въже помръдваше: хлапето, прекалено леко, все още беше живо…
Над половин час пред очите ни продължи неговата агония, борбата между живота и смъртта. И ние трябваше да го гледаме право в лицето. Беше все още живо, когато минавах покрай него. Езикът му — червеникав, очите — неугаснали. Зад гърба си дочух отново същият мъж да пита:
— Къде е Бог?
И един глас вътре в мен му отвърна:
— Къде ли? Ето Го — увиснал на бесилото…
Тази вечер супата имаше вкус на труп.
Глава пета
Лятото клонеше към края си. Завършваше еврейската година.
В навечерието на Рош Хашана, последния ден от тази проклета година, целият лагер беше наелектризиран от напрежението, царящо в сърцата. И все пак този ден беше различен от другите. Последният ден от годината. Сега думата „последен“ звучеше по доста странен начин. Ами ако наистина това беше последният ден?
15
Момче, прислужващо на капотата или на други членове на лагерното ръководство, ползващо се с определени привилегии и освободено от обичайните трудови задължения. — Б.пр.