Раздадоха ни вечерята: много гъста супа, но никой не се докосна до нея. Искахме да изчакаме времето след молитвата. На плаца, заобиколени от заграждения от бодлива тел, по които течеше ток, се бяха насъбрали хиляди смълчани евреи с посърнали лица.
Нощта падаше. Продължаваха да прииждат затворници от всички блокове, оказали се изведнъж способни да победят времето и пространството, да ги подчинят на собствената си воля. „Кой си ти, Боже мой — мислех си гневно аз — в сравнение с тази измъчена тълпа, дошла да Ти засвидетелства своята вяра, своя гняв, своя бунт? Какво означава величието Ти, Господарю на Всемира, пред цялата тази немощ, развала и тлен? Защо все още тревожиш изнурените им души, немощните им тела?“
Десет хиляди души бяха дошли, за да вземат участие в тържествената служба: старшите на блоковете, капотата, служителите на смъртта.
— Благославяйте Вечния…
Гласът на свещенослужителя едва се чуваше. В началото ми се стори, че това е вятърът.
— Благословено да е името на Вечния!
Хиляди усти повтаряха благословията, кланяха се като дървета по време на буря.
Благословено да е името на Вечния!
Но защо, защо да Го благославям? Всичките ми фибри се бунтуваха. Защото Той беше допуснал хиляди деца да бъдат изгорени в рововете? Защото беше позволил да съществуват шест крематориума, работещи ден и нощ, и в събота, и в празнични дни? Защото в Своето велико всемогъщество беше създал Аушвиц, Биркенау, Буна и толкова други фабрики на смъртта? Как бих могъл да Му кажа: „Благословен да си, Ти, Вечният, Господарю на всемира, който ни избра измежду народите, за да бъдем измъчвани ден и нощ, за да гледаме как нашите бащи, майки и братя свършват в крематориумите? Да се свети името Ти, Ти, който ни избра, за да бъдем принесени в жертва на Твоя олтар?“. Чувах гласа на свещенослужителя да се извисява, едновременно мощен и треперлив, сред сълзите, риданията и въздишките на всички присъстващи:
— Цялата земя и цялата вселена принадлежат на Бога!
Той непрестанно се спираше, сякаш нямаше силата да открие в думите тяхното съдържание. Мелодията замираше в гърлото му.
А аз, някогашният мистик, си мислех: „Да, човекът е по-силен и по-велик от Бога. Когато беше разочарован от Адам и Ева, Ти ги прогони от Рая. Когато поколението на Ной не ти угоди, Ти предизвика Потопа. Когато Содом се лиши от Твоята милост, Ти стори така, че от небето заваляха огън и жупел. Но тези хора тук, които Ти излъга и остави да бъдат измъчвани, задушавани, тровени с газ, изгаряни, те какво Ти сториха? Те се молят на Теб! Славят името Ти!“.
— Цялото творение свидетелства за Величието на Бога!
Някога денят на настъпването на Новата година беше най-важният в живота ми. Знаех, че греховете ми са натъжили Вечния, молех се за Неговата прошка. Някога вярвах дълбоко, че от една-единствена моя постъпка, от една-единствена моя молитва зависи спасението на света.
Днес вече не се молех. Вече не бях способен да се жалвам. Напротив, чувствах се много силен. Аз бях обвинителят. А Бог беше обвиняемият. Бях прогледнал и се бях оказал сам, ужасно сам на този свят, без Бог, без човеци. Без любов и милосърдие. Бях вече само пепел, но се чувствах по-силен от Него, Всемогъщия, с когото толкова дълго време бях свързал живота си. Насред това молитвено множество бях сякаш страничен наблюдател.
Службата приключи с Кадиш. Всеки изрече молитвата за своите родители, деца, братя или за самия себе си.
Останахме известно време на плаца. Никой не се осмеляваше да се раздели с миража. След това дойде часът за лягане и затворниците полека-лека се запътиха към блоковете. Чух ги да си пожелават един на друг честита Нова година!
Хукнах да търся баща си. И същевременно се страхувах да му пожелая щастлива година, в която вече не вярвах.
Той стоеше изправен пред блока, облегнат на стената, прегърбен, с отпуснати рамене, сякаш понесли тежък товар. Приближих се към него, взех ръката му и я целунах. Върху нея се отрони една сълза. Чия беше? Моята? Неговата? Не казах нищо. Той също. Никога не се бяхме разбирали толкова добре.
Звънът на камбаната ни върна отново в реалността. Трябваше да отидем да си легнем. Връщахме се от много далеч. Вдигнах очи, за да зърна лицето на баща си, приведен над мен, да се опитам да уловя усмивката му или нещо, което напомняше усмивка по изсъхналото, остаряло лице. Нищо подобно. Нямаше и сянка от изражението. Беше се предал.