Йом Кипур16. Денят на изкуплението.
Трябваше ли да постим? Въпросът се обсъждаше разгорещено. Постенето можеше да означава по-сигурна и побърза смърт. Тук се постеше през цялата година. Всеки ден беше Йом Кипур. Но някои настояваха, че трябва да постим именно защото беше опасно да го правим. Трябваше да покажем на Бог, че дори тук, в този тесен ад, бяхме способни да Го славим.
Аз не постех. Преди всичко, за да доставя удоволствие на баща си, който ми бе забранил да го правя. Но също така нямаше вече никаква причини да постя. Вече не приемах мълчанието на Бог. Поглъщайки канчето супа, аз съзирах в това действие бунт и протест срещу Него.
И загризах къшея хляб.
Усещах огромна празнина, зейнала дълбоко в сърцето ми.
Есесовците ни направиха хубав подарък за новата година.
Връщахме се от работа. Веднъж прекрачили вратите на лагера, доловихме във въздуха нещо необичайно. Проверката продължи по-малко от друг път. Супата за вечеря беше раздадена набързо и погълната на мига с чувство на тревожно безпокойство.
Вече не бях в един и същи блок с баща ми. Бяха ме преместили в друга бригада, за строителство, където трябваше да мъкна тежки каменни блокове по дванайсет часа дневно. Старшият на моя нов блок беше германски евреин, нисък на ръст, с пронизващ поглед. Тази вечер той ни съобщи, че никой няма право да напуска блока след вечерната супа. На мига започна да обикаля страшната дума: подбор.
Знаехме какво означава това. Някой от есесовците щеше да дойде да ни огледа. Ако откриеше някой заслабнал, някои „живи мощи“, както ние се изразявахме, щеше да запише номера му: годен за крематориума.
След супата се скупчихме между леглата. По-старите казваха:
— Имате късмет, че ви доведоха тук по-късно. Сега е направо истински рай в сравнение с това, което беше преди две години. Тогава Буна беше същински ад. Нямаше вода, нямаше одеяла, супата и хлябът бяха оскъдни. Нощем спяхме полуголи, а беше минус трийсет градуса. Всеки ден събирахме стотици трупове. Работата беше много тежка. Днес си е направо един малък рай. Капотата имаха заповед всеки ден да убиват определен брой затворници. И всяка седмица — подбор. Безмилостен подбор… Да, вие имате късмет.
— Достатъчно! Замълчете! — помолих аз. — Ще ни разкажете историите си утре или някой друг ден.
Те избухнаха в смях. Не току-така бяха ветерани.
— Страх ли те е? Ние също се страхуваме. Преди имаше защо.
Старците останаха в своите ъгли, неми, неподвижни, наплашени. Някои се молеха.
Трябваше да почакаме още час. След един час щяхме да узнаем присъдата: смърт или отсрочка.
А баща ми? Сетих се за него едва сега. Как щеше да премине през подбора? Беше толкова грохнал…
Старшият на нашия блок не беше напускал концентрационните лагери от 1933 година. Той вече беше минал през всички касапници, през всичките фабрики на смъртта. Към девет часа той застана насред блока.
— Achtung!17
Моментално се възцари мълчание.
— Слушайте добре какво ще ви кажа (за пръв път чувах как гласът му трепери). След малко ще започне подборът. Трябва да се съблечете чисто голи. След това един по един да минете пред есесовските лекари. Надявам се, че всички ще успеете да преминете прегледа. Но вие също трябва да допринесете за успеха си. Преди да влезете в страничната стаичка, пораздвижете се, та да придобиете по-бодър вид. Недейте да вървите бавно, тичайте! Тичайте сякаш Дяволът ви гони по петите! Не гледайте есесовците. Тичайте право напред!
Той замълча за миг, после добави:
— И най-важното: не се страхувайте!
Ето един съвет, в който много ни се искаше да се вслушаме.
Съблякох се и оставих дрехите си върху леглото. Тази вечер нямаше никаква опасност някой да ги задигне.
Тиби и Йоси, които смениха бригадата едновременно с мене, дойдоха и ми казаха:
— Да останем заедно. Така ще сме по-силни.
Йоси мърмореше нещо под носа си. Навярно се молеше. Не знаех, че Йоси е вярващ. Даже винаги съм си мислел тъкмо обратното. Тиби, силно пребледнял, мълчеше. Всички затворници от блока стояха изправени до леглата си. Навярно така се изправят хората пред Страшния съд.
— Идват!…
Трима есесовски офицери бяха наобиколили прочутия доктор Менгеле — същия този, който ни беше приел в Биркенау. Старшият на блока се насили да се усмихне и ни попита:
— Готови ли сте?
Да, бяхме готови. Есесовските лекари също. Доктор Менгеле държеше списък в ръката си: с нашите номера. Даде знак на старшия на блока: „Можем да започваме!“. Сякаш ставаше дума за игра.
16
Йом Кипур — десетият ден след Рош Хашана, един от най-важните дни в еврейския календар, ден за пости, покаяние и опрощаване на греховете. — Б.пр.