Лейзер! Лейзер! Ела, не ме оставяй сам…
Гласът му стигаше до мене от толкова далеко и същевременно от толкова близко.
Но аз не помръднах.
Никога няма да си го простя.
Никога няма да простя на света, че ме постави в безизходно положение, че ме превърна в друг човек, че пробуди в мене дявола, най-низшия дух, най-дивашкия инстинкт.
(…)
Последната му дума беше името ми. Зовеше ме. И аз не откликнах.“
Във версията на идиш разказът не завършва със счупеното огледало, а с едно по-скоро песимистично разсъждение върху настоящето:
„… И сега, десет години след Бухенвалд, си давам сметка, че светът забравя. Германия е суверенна държава. Германската армия е възродена. Илзе Кох, садистката от Бухенвалд, има деца и е щастлива. Военнопрестъпници се разхождат по улиците на Хамбург и Мюнхен. Миналото се е изличило, обречено на забрава.
Германци и антисемити казват на света, че цялата тази история за шестте милиона избити евреи е просто легенда, и светът в своята наивност ще повярва, ако не днес, то утре или вдругиден…
… Не съм толкова наивен, за да повярвам, че тази книга ще промени хода на историята и ще разтърси съзнанието на човечеството.
Книгата няма силата, която е притежавала някога.
Тези, които са си замълчали вчера, ще си замълчат и утре.“
Друг въпрос, който читателят би имал правото да ни зададе: защо е нужно това ново издание, след като първото съществува вече четиресет и пет години? Ако то не е достатъчно вярно на оригинала или достатъчно добро, защо се е чакало толкова дълго време, за да бъде заменено с ново издание, по-добро и по-близко до оригинала?
Казаното от мен за английския превод е валидно и за френския. Трябва ли да припомням, че по онова време бях неизвестен дебютант и от английския ми, както впрочем и от моя френски, имаше какво да се желае? Когато един лондонски издател ми съобщи, че агентът на издателство „Минюи“ Жорж Борхард е намерил преводачка, аз му благодарих. Прочетох превода и ми се стори задоволителен. След това не съм го препрочитал. Междувременно някои други мои произведения имаха щастието да бъдат преведени от Марион, моята съпруга. Изключителна преводачка, тя познаваше изказа ми и умееше да го предаде както никой друг. Имах късмет: поканена от издателите от „Фарар, Строс енд Жиру“ да подготви нов превод, тя прие. Убеден съм, че читателите ще ѝ бъдат признателни за това. Благодарение на нея ми беше позволено да поправя тук-там по някой грешен израз или внушение. Например: споменавам за първото нощно пътуване в пломбираните вагони и изтъквам, че някои хора са се възползвали от тъмнината, за да извършат сексуални актове. Това не е вярно. В текста на идиш казвам, че „младите момчета и момичета се оставиха да бъдат обладани от изострените си еротични инстинкти“. Проверих множество напълно сигурни източници. Във влаковете всички семейства все още не са били разделени. Няколко седмици в гетото не бяха достатъчни, за да ни покварят до такава степен, че да престъпим обичаите, нравите и древните закони. Възможно е да е имало неволни докосвания. Но нищо повече. Никой не е стигал по-далеко. Но тогава защо съм го казал на идиш и съм позволил да бъде преведено на английски и на френски? Единственото възможно обяснение е, че съм говорил за себе си. Себе си осъждам. Представям си, че юношата, какъвто бях, насред съзряването си, макар и дълбоко благочестив, не е можел да устои на еротичното въображение, подхранвано от непосредствената физическа близост между мъже и жени.
Друг, по-незначителен пример от горния: става въпрос за едно кратко изложение. Споменавайки за импровизираната колективна молитва вечерта на Рош Хашана3, разказвам, че съм отишъл да намеря баща си, за да му целуна ръката, така както съм правел и у дома; забравих обаче да отбележа, че се бяхме изгубили в тълпата.
Именно Марион, която винаги следи за точността, разкри тази подробност.
И така, препрочитайки това свидетелство вече от значителна дистанция, осъзнах, че съм сторил добре, като не съм чакал прекалено дълго. С годините съм се улавял — погрешно — че се съмнявам в някои епизоди. В тях разказвам за първата ми нощ там. Разкриването на действителността зад огражденията от бодлива тел. Предупрежденията на един стар затворник, съветващ ни да излъжем за възрастта си: моят баща трябваше да се обяви за по-млад, а пък аз за по-възрастен. Подборът. Шествието към комините, открояващи се в равнодушното небе. Дечицата, хвърляни в пламтящия ров. Не съм уточнил дали са били живи, макар че си мислех, че беше именно така. А сетне си казвах: не, били са мъртви, инак щях да изгубя разсъдъка си. И все пак сълагерниците ми са ги видели заедно с мен, също като мен: били са живи, когато са ги мятали в пламъците. Историци като Телфорд Тейлър потвърдиха това. А аз така и не полудях. Това кошмарно видение ще се появи в новото издание.