Първи премина „елитът“ на блока, Stubenelteste18, капотата, надзирателите, всички в отлична физическа форма, разбира се!
След това дойде редът на обикновените затворници. Доктор Менгеле ги оглеждаше от главата до петите. От време на време отбелязваше някой номер. Изпълваше ме една-единствена мисъл: да не допусна да запише номера ми, да не допусна да види лявата ми ръка.
Пред мен останаха само Тиби и Йоси. Те преминаха. Имах време да осъзная, че Менгеле не беше записал номерата им. Някой ме побутна. Беше мой ред. Затичах се, без да поглеждам назад. Главата ми се въртеше: ти си кльощав, ти си слаб, ти си кльощав, подходящ за пещта… Тичането ми се струваше безкрайно, имах чувството, че тичам от години… Ти си прекалено кльощав, ти си прекалено слаб… Най-сетне пристигнах на края на силите си. Поех си дъх, попитах Йоси и Тоби:
— Записаха ли ме?
— Не! — каза Йоси и добави с усмивка: — При всяко положение нямаше да успеят, ти тичаше толкова бързо…
Разсмях се. Бях щастлив. Прииска ми се да ги разцелувам. В този момент останалите нямаха значение! Не ме бяха записали.
Тези, чийто номер беше отбелязан, заставаха настрана, изоставени от всички. Някои ридаеха мълчаливо.
Есесовските офицери си отидоха. Появи се старшият на блока, лицето му отразяваше всеобщата ни умора:
— Всичко мина добре. Не се тревожете. На никого нищо няма да се случи. На никого…
Все още се опитваше да се усмихне. Един нещастен евреин, кльощав и сух, го запита горчиво с треперещ глас:
— Но, но, Blockalteste19, мен ме записаха!
Старшият на блока даде воля на гнева си: как така някой отказваше да му повярва!
— Какво означава това? Да не би да лъжа? Казвам ви веднъж завинаги: нищо няма да ви се случи! На никого! Просто ви харесва да тънете в отчаяние, идиоти такива!
Иззвъня камбаната, която известяваше, че подборът е приключил в целия лагер.
С все сила се затичах към блок 36; срещнах баща си по пътя. Идваше при мен:
— Е? Мина ли?
— Да. А ти?
— Аз също.
С какво облекчение си отдъхнахме! Баща ми беше подготвил за мене подарък: половин дажба хляб, получена в замяна на парче каучук, намерено в склада, което можеше да послужи за направата на подметка.
Камбаната. Трябваше вече да се разделяме и да идем да си легнем. Всичко беше определяно от една камбана. Тя ми даваше заповеди и аз ги изпълнявах автоматично. Ненавиждах я. Когато ми се случваше да мечтая за един по-добър свят, представях си единствено свят без камбана.
Изминаха няколко дни. Вече не мислехме за подбора. Ходехме на работа както обикновено и товарехме тежки камъни във вагоните. Порциите бяха намалели: това беше единствената промяна.
Бяхме станали преди изгрев-слънце, както всеки ден. Раздадоха ни черно кафе и дажба хляб. Готвехме се да идем на обекта, както обикновено. Притича старшият на блока:
— Моля за тишина. Тук имам списък с номера. Ще ви ги прочета. Всички, които ще спомена, тази сутрин няма да ходят на работа: ще останат в лагера.
И той тихо прочете десетина номера. Бяхме разбрали: това са номерата от подбора. Доктор Менгеле не беше забравил.
Старшият на блока се отправи към стаята си. Десетина затворници го наобиколиха, вкопчиха се за дрехите му:
— Спасете ни! Вие ни обещахте… Искаме да отидем на обекта, все още имаме достатъчно сила за работа. Ние сме добри работници. Можем…, искаме…
Той се опита да ги успокои, да ги разубеди, да им обясни, че оставането в лагера не означава кой знае какво, че не е толкова трагично:
— Аз оставам тук всеки ден…
Това беше доста слаб аргумент. Той го почувства, не каза повече нито една дума и се затвори в стаята си.
Камбаната току-що бе отекнала.
— Стройте се в редици!
Сега нямаше голямо значение колко тежка бе работата. Най-важното беше да се отдалечим от блока, от пещта на смъртта, от центъра на Ада.
Видях баща ми да тича към мен. Внезапно ме обзе страх.
— Какво става?
Задъхан, той не успяваше да проговори.
— И на мене също… и на мене също… И на мене ми казаха да остана в лагера.
Бяха записали номера му, без да забележи.
— Какво ще правим? — попитах го разтревожен.
Но той искаше да ме успокои:
— Още не е сигурно. Още има шансове да го избегнем. Днес ще направят втори подбор… този път окончателен…
Мълчах.
Той чувстваше, че му остава малко време. Говореше бързо: искаше да ми каже толкова много неща. Оплиташе се в думите си, гласът му се давеше. Знаеше, че след няколко мига ще ми се наложи да тръгна. Щеше да остане сам, съвсем сам…