— Ето, вземи този нож — каза ми той — вече нямам нужда от него. А на теб може да ти послужи. Вземи и тази лъжица. Не ги продавай. Бързо! Хайде, вземи каквото ти давам!
Наследството…
— Не говори така, татко. (Бях на път да избухна в ридания.) Не искам да говориш така. Запази си лъжицата и ножа. Ти имаш нужда от тях толкова, колкото и аз. Ще се видим отново тази вечер, след работа.
Той ме погледна с уморени и помътнели от отчаяние очи. И ми каза:
— Моля те… Вземи ги, направи това, за което те моля, синко. Нямаме време… Направи това, което ти казва баща ти.
Капото изкрещя заповед да тръгваме на работа с маршова стъпка.
Бригадата се насочи към вратите на лагера. Леви, десни! Хапех устни. Баща ми беше останал до блока, облегнат на стената. След това започна да тича, за да ни догони. Може би беше забравил да ми каже нещо… Но ние марширувахме прекалено бързо… Леви, десни!
Вече бяхме достигнали вратите. Брояха ни насред оглушителния шум от военната музика. Бяхме навън.
През целия ден вървях като в сън. Тиби и Йоси ми подхвърляха от време на време по някоя утешителна дума. Капото също се опитваше да ме успокои. Днес ми дадоха по-лека работа. Късаше ми се сърцето. Колко добре се отнасяха с мен! Като към сирак. Мислех си: дори и сега татко продължава да ми помага.
Аз самият не знаех какво искам, дали денят да мине бързо, или да се проточи. Страхувах се, че вечерта ще се окажа сам. Колко хубаво щеше да бъде да си умра тук!
Най-сетне поехме по обратния път. Как ми се искаше да ни заповядат да тичаме!
Военният марш. Вратата. Лагерът.
Затичах се към блок 36.
Дали все още по земята се случват чудеса? Той беше жив. Беше преминал през втория подбор. Беше съумял да докаже своята полезност… Върнах му ножа и лъжицата.
Акива Друмер ни напусна, жертва на подбора. В последните си мигове вървеше между нас със стъклен поглед, признавайки на всеки слабостта си: „Не издържам вече… Свърши се…“. Беше невъзможно да му повдигнем духа. Не слушаше това, което му казваха. Само повтаряше, че за него всичко е свършено, че не може повече да се бори, че не са му останали нито сили, нито вяра. Внезапно погледът му стана празен, очите му се превърнаха в две зейнали рани, в два бездънни кладенеца, изпълнени с ужас.
Той не беше единственият, изгубил вярата си в тези дни на подбор. Запознах се с един равин от малко полско градче, прегърбен старец с постоянно треперещи устни. Молеше се през цялото време — в блока, на обекта, в строя. Рецитираше по памет цели страници от талмуда, обсъждаше ги на глас, задаваше въпроси и си отговаряше. Един ден се обърна към мен:
— Свършено е. Бог вече не е с нас.
И сякаш се беше разкаял, че произнесе тези думи толкова хладно и рязко, затова добави с приглушен глас:
— Знам. Нямаме право да говорим такива неща. Знам го много добре. Човекът е прекалено малък, прекалено нищожен и незначителен, за да разбере неведомите пътища на Бога. Но какво да сторя? Не съм мъдрец, не съм праведник, не съм светец. Аз съм обикновено човешко създание от плът и кръв. Понасям адските мъки с душа и тяло. Също така имам очи, за да видя какво се върши тук. Къде е Божието милосърдие? Къде е Бог? Как мога да вярвам, как човек може да вярва в този милосърден Бог?
Клетият Акива Друмер, ако можеше да продължи да вярва в Бог, да вижда в тази Голгота пратени от Бога изпитания, навярно щеше да премине благополучно през подбора. Но в момента, в който беше доловил първите пропуквания във вярата си, той беше изгубил своите основания да се бори и беше започнал да агонизира.
По време на подбора той вече беше обречен предварително и сам положи врата си пред палача. Само ни помоли:
— След три дни вече няма да съм на този свят… Прочетете Кадиш за мен.
Обещахме му: след три дни, когато видим да се издига димът от комина, да си спомним за него. Да се съберем десетина души и да отслужим специална служба. Всички негови приятели да прочетат Кадиш.
И тогава той пое към болницата с почти уверена стъпка, без да поглежда назад. Очакваше го линейка, за да го отведе в Биркенау.
Бяха страшни дни. Получавахме повече удари, отколкото храна, претрепвахме се от работа. И три дни след заминаването му забравихме да прочетем Кадиша.
Настъпи зимата. Дните станаха къси, а нощите — почти непоносими. В ранните утринни часове леденият вятър ни шибаше като камшик. Раздадоха ни зимни дрехи: малко по-дебели раирани куртки. Старите откриха и тук повод за шега:
— Сега наистина ще усетите вкуса на лагера!
Тръгвахме на работа както обикновено, с премръзнали тела. Камъните бяха толкова студени, при докосването им ни се струваше, че ръцете ни залепват за тях. Но човек свиква с всичко.