На Коледа и Нова година не работихме. Имахме право на по-гъста супа.
Към средата на януари дясното ми стъпало започна да се подува от студа. Не можех вече да стъпвам на него. Отидох на преглед. Лекарят — прочут еврейски медик и затворник също като нас, беше категоричен:
— Трябва да се оперира! Ако изчакаме, ще се наложи ампутация на пръстите и може би на крака до коляното.
Само това ми липсваше! Но нямах избор. Лекарят беше насрочил операцията, нямаше място за обсъждане. Дори бях доволен, че той взе решението.
Сложиха ме на легло, застлано с бели чаршафи. Бях забравил, че хората спят на чаршафи.
Болницата съвсем не беше лоша: имахме право на хубав хляб и по-гъста супа. Нямаше камбана, нямаше проверка, нямаше работа. От време на време успявах да изпратя хляб на баща си.
До мен лежеше унгарски евреин, покосен от дизентерия. Кожа и кости, с угаснал поглед. Чувах само гласа му: това беше единственият признак на живот. Откъде намираше сили да говори?
— Не бързай да се радваш, малкият. Тук също има подбор. Дори по-често, отколкото навън. Германия не се нуждае от болни евреи. Германия не се нуждае от мене. Със следващия конвой ще ти докарат нов съсед. Чуй ме и последвай съвета ми: напусни болницата преди подбора!
Тези думи, които сякаш идваха изпод земята, от едно безлико същество, ме изпълниха с ужас. Да, несъмнено, болницата беше доста тясна и ако тези дни докараха нови болни, трябваше да се намери място за тях.
Но може би моят безлик съсед, страхуващ се, че ще е измежду първите жертви, просто искаше да ме прогони, за да се освободи леглото ми и самият той да получи шанс за оцеляване. Може би искаше само да ме уплаши. Ами ако казваше истината? Реших да изчакам събитията.
Лекарят дойде да ми съобщи, че ще ме оперират на другия ден.
— Не се страхувай — добави той — всичко ще мине добре.
В десет часа сутринта ме отведоха в операционната зала. „Моят“ лекар беше там. Това ме успокои. Чувствах, че в негово присъствие нищо лошо не би могло да ми се случи. Всяка негова дума беше утеха за мен и всеки негов поглед ми вдъхваше надежда.
— Малко ще те заболи — каза ми той — но това ще мине. Стисни зъби.
Операцията продължи цял час. Не ме приспаха. Не изпусках лекаря от очи. След това усетих, че губя свяст…
Когато дойдох на себе си и отворих очи, първо видях безкрайна белота, чаршафите си, а след това зърнах лицето на лекаря, надвесено над мен:
— Всичко мина добре. Смелчага си ти, малкият. Сега ще останеш тук две седмици, ще си починеш колкото трябва и всичко ще бъде наред. Храни се добре, дай покой на тялото и нервите си…
Аз само следях движенията на устните му. Едва разбирах какво ми говори, но боботещият му глас ме успокояваше. Внезапно ме изби студена пот: не си усещах крака! Нима го бяха ампутирали?
— Докторе — промълвих аз — докторе?
— Какво има, малкия?
Не събирах смелост да го попитам.
— Докторе, жаден съм…
Той нареди да ми донесат вода. Усмихваше се. Готвеше се да излезе, за да преглежда други болни.
— Докторе?
— Какво?
— Мога ли все още да си служа с крака си?
Той престана да се усмихва. Обзе ме страх. Каза ми:
— Малкият, имаш ли ми доверие?
— Пълно доверие, докторе.
— Е добре, чуй сега: след петнайсет дни ще си напълно възстановен. Ще можеш да ходиш като всички останали. Стъпалото на крака ти се беше напълнило с гной. Наложи се единствено да спукаме този джоб. Не сме ти ампутирали крака. Ще видиш, след петнайсет дни ще се разхождаш като всички останали.
Нямаше какво друго да направя, освен да изчакам петнадесет дни.
Но още на другия ден след моята операция в лагера се разнесе слух, че ненадейно фронтът се бе приближил. Говореше се, че Червената армия напредва към Буна: вече ставаше въпрос за часове.
Бяхме свикнали с този род слухове. Не за първи път някой лъжепророк известяваше установяването на световен мир, преговори с Червения кръст за нашето освобождение или подобни бръщолевеници… И ние често им вярвахме… Това си беше инжекция с морфин.
Но изглежда, този път пророците бяха по-сериозни. Последните нощи бяхме чули оръдията в далечината.
Тогава моят безлик съсед рече:
— Не се оставайте да ви залъгват с илюзии. Хитлер е преценил добре как да изтреби до крак всички евреи, преди часовникът да отброи дванайсетия час, така че те да не могат да чуят сетния удар.
Аз избухнах: