— Какво искате да кажете? Да не би да трябва да считаме Хитлер за пророк?
Гаснещият му, застинал поглед придоби съсредоточен израз. Накрая изрече с тих глас:
— Имам повече доверие в Хитлер, отколкото в когото и да било другиго. Той единствен удържа на обещанията си, на всичките си обещания по отношение на еврейския народ.
Следобедът на същия ден, около четири часа, както обичайно камбаната призова всички старши на блокове на доклад.
Завърнаха се сломени. Успяха да размърдат устни само, за да произнесат една-единствена дума: „Евакуация“. Лагерът щеше да бъде опразнен и ни изпращаха в тила. Къде? Някъде навътре в Германия. В други лагери: не е като да нямаше.
— Кога?
— Утре вечер.
— Може би руснаците ще пристигнат преди това…
— Възможно е.
Всички добре разбирахме, че това беше невъзможно.
Лагерът се беше превърнал в кошер. Хората тичаха, надвикваха се едни други. Във всички блокове кипеше подготовка за поемане на път. Бях забравил за болния си крак. Един лекар влезе в отделението и обяви:
— Утре, веднага след падането на нощта, лагерът поема на път. Блок подир блок. Болните могат да останат в лечебницата. Те няма да бъдат евакуирани.
Тази новина ни наведе на размисли. Дали есесовците щяха да оставят стотици затворници да се излежават в болничните блокове в очакване на своите освободители? Щяха ли да позволят на евреите да дочакат дванайсетия час? Очевидно не.
— Всички болни ще бъдат разстреляни — каза безликият човек. — И с последна партида ще бъдат хвърлени в крематориума.
— Навярно лагерът е миниран — отбеляза друг. — Веднага щом приключи евакуацията, всичко ще бъде взривено.
Колкото до мен, не мислех за смъртта, но не исках да се отделям от баща си. Ние бяхме изстрадали заедно вече толкова много: не беше моментът да се разделим.
Изтичах навън, за да го потърся. Снегът беше дълбок, прозорците на блоковете — покрити със скреж. С едната обувка в ръка — тъй като не можех да обуя десния си крак, тичах, без да усещам нито болката, нито студа.
— Какво ще правим?
Баща ми не отговори.
— Какво ще правим, татко?
Беше потънал в мислите си. Изборът беше в ръцете ни. Поне веднъж можехме сами да решим съдбата си. Да останем и двамата в болницата, където можех да го вкарам като болен или като санитар с помощта на моя лекар. Или пък да последваме останалите.
Бях твърдо решен да последвам баща си, където и да е.
— Е, какво ще правим, татко?
Той мълчеше.
— Да вземем да се евакуираме с останалите — казах му аз. Той не отговори. Гледаше крака ми.
— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?
— Да, така мисля.
— Надявам се, че няма да съжаляваме за избора си, Елиезер.
След войната узнах съдбата на онези, които бяха останали в болницата. Те просто бяха освободени от руснаците девет дни след евакуацията.
Повече не се върнах в болницата. Отправих се към моя блок. Раната ми се беше отворила и кървеше: снегът под стъпките ми аленееше.
Старшият на блока раздаваше двойни дажби хляб и маргарин за из път. Можехме да вземем колкото си искаме дрехи и куртки от склада.
Беше студено. Легнахме си.
Последната нощ в Буна. Още една последна нощ. Последната нощ вкъщи, последната нощ в гетото, последната нощ във вагона и сега — последната нощ в Буна. Колко още време животът ни щеше да се точи от една „последна нощ“ към друга?
Не успях да мигна. През заскрежените стъкла проблясваха червени светлини. Гърмежите на оръдията раздираха нощната тишина. Колко близо бяха руснаците! Между тях и нас се простираше една нощ — нашата последна нощ. Шепнехме си по леглата: с малко повече късмет руснаците ще бъдат тук преди евакуацията. Все още таяхме надежда.
Някой се провикна:
— Опитайте се да поспите. Съберете сили за пътуването.
Това ми напомни последните заръки на мама в гетото.
Така и не успявах да заспя. В крака си усещах пареща болка.
На сутринта лагерът изглеждаше напълно различен. Затворниците се появиха в странни облекла: човек би казал като на маскарад. Всеки беше навлякъл по няколко ката дрехи едни върху други, за да се предпази от студа. Клети пътуващи шутове, по-широки, отколкото високи, по-скоро мъртви, отколкото живи, клети клоуни, чиито призрачни лица се подаваха изпод катовете затворнически дрехи! Палячовци.
Опитвах се да намеря по-широка обувка. Напразно. Разкъсах едно одеяло и увих ранения си крак. След това обиколих лагера в търсене на допълнителен хляб и някакви картофи.
Някои казваха, че ни отвеждат в Чехословакия. Не, в Грос-Розен. Не, в Глайвиц. Не, в…