Два часа следобед. Снегът продължаваше да трупа.
Сега часовете минаваха бързо. Почна да се здрачава. Денят чезнеше в сивотата.
Внезапно старшият на блока се сети, че бяхме забравили да почистим след себе си. Той заповяда на четирима затворници да измият паркета… И то един час преди напускането на лагера! Защо? За кого?
— За освободителната армия! — извика той. — Да знаят, че тук са живели хора, а не свине.
Значи ние бяхме хора? Блокът беше основно почистен, лъснат и в най-отдалечените ъгълчета.
В шест часа камбаната почна да бие. На умряло. Погребението. Шествието се готвеше да потегли.
— Строй се в редици! Бързо!
За няколко мига всички бяхме строени в редици, по блокове. Нощта току-що бе паднала. Всичко беше наред и вървеше по план.
Прожекторите светнаха. Стотици въоръжени есесовци надойдоха от тъмнината, придружени от овчарски кучета. Не спираше да вали сняг.
Вратите на лагера се отвориха. От другата страна нощта сякаш беше още по-тъмна.
Първите блокове тръгнаха.
Ние чакахме. Трябваше да изчакаме излизането на петдесет и шест блока преди нашия. Беше много студено. В джоба си имах две парчета хляб. С какъв апетит само бих ги излапал! Но нямах правото на това. Не сега.
Наближаваше нашият ред: блок 53…, блок 55…
— Блок 57, ходом марш!
Снеговалежът не спираше.
Глава шеста
Духаше пронизващ, леден вятър. Но ние крачехме, без да ни мигне окото.
Есесовците ни накараха да ускорим крачка. „По-бързо, негодници, мръсни кучета!“ Защо не? Движението ни постопли. Кръвта се размърда във вените ни. Имахме чувството, че животът се връща в нас…
„По-бързо, мръсни кучета!“ Вече не вървяхме, а тичахме. Като автомати. Есесовците също тичаха с оръжие в ръка. Сякаш бягахме от тях.
Черна нощ. От време на време в мрака проехтяваха изстрели. Беше издадена заповед да се разстрелват тези, които изостават от темпото на тичането. С палец върху предпазителя есесовците не пропускаха това удоволствие. Само един от нас да поспреше за секунда и рязък изстрел отстрелваше мръсното куче.
Правех крачки машинално една след друга. Влачех кльощавото си тяло, което ми се струваше толкова тежко. Да можех да се освободя от него! Въпреки усилията си да не мисля, усещах, че бяхме двама: тялото ми и аз. Ненавиждах го.
Повторих си: „Не мисли, не спирай, тичай“.
Край мене мъжете падаха в мръсния сняг. Проехтяваха изстрели.
До мен тичаше полски младеж на име Залман. В Буна работеше в склада за електрически материали. Подиграваха му се, тъй като винаги се молеше или размишляваше върху някой проблем от Талмуда. Това за него беше начин да избяга от реалността, да не усеща ударите…
Внезапно получи болки в стомаха. „Боли ме коремът“ — прошепна ми той. Не можеше да продължи повече. Трябваше да спре за миг. Помолих го:
— Потърпи още малко, Залман. Скоро всички ще спрем. Няма да тичаме така до края на света.
Но все още тичайки, той започна да се разкопчава и ми извика.
— Не мога повече. Коремът ми ще се пръсне.
— Насили се, Залман… Опитай…
— Не мога повече — стенеше той.
Панталонът му се свлече и той падна на земята.
Това е последният спомен, който ми остана от него. Не мисля, че беше разстрелян от някой есесовец, тъй като никой не го забеляза. Навярно е загинал, стъпкан от хилядите мъже зад нас.
Бързо го забравих. Отново се замислих за себе си. При всяка крачка с наболяващия ме крак ме побиваха тръпки. „Още няколко метра — мислех си — още няколко метра и край. Ще падна. Малко червено пламъче. Изстрел.“ Смъртта ме обгръщаше и чак ме задушаваше. Прилепваше се към мене. Струваше ми се, че мога да я докосна. Мисълта за смъртта, за края на битието, започваше да ме привлича. Да не съществувам повече. Да не усещам повече ужасните болки в крака си. Да не усещам повече нищо: ни умора, ни студ, нищо. Да изскоча извън редицата, да се оставя да се свлека отстрани на пътя.
Присъствието на баща ми беше единственото нещо, което ме възпираше… Той тичаше до мене запъхтян, на края на силите си, едва се държеше. Нямах правото да се оставя да умра. Какво ще прави той без мене? Бях единствената му опора.
Тези мисли ме занимаваха известно време, през което продължавах да тичам, без да чувствам наболяващия му крак, без дори да си давам сметка, че тичам, без да осъзнавам, че имам тяло, което препуска с все сили по пътя, сред хиляди други тела.
Дошъл на себе си, опитах се да забавя малко крачка. Но нямаше начин. Вълните от мъже връхлитаха като прибой и щяха да ме стъпчат като мравка.