Бях просто един сомнамбул. Случваше се да затворя клепачи и сякаш тичах насън. Но от време на време някой ме блъскаше силно отзад и аз се събуждах. Друг пък ми изкрещяваше: „Тичай по-бързо. Ако не искаш да напредваш, поне остави другите да минат“. Но ми беше достатъчно да затворя очи за секунда, за да видя как минава цял един свят, за да изсънувам цял един живот.
Безкраен път. Да се оставя да бъда тласкан от тълпата, да се оставя в ръцете на сляпата съдба. Когато есесовците се уморяваха, ги сменяваха. Нас никой не ни сменяваше. Със сковани от студ крайници, въпреки тичането, с пресъхнало гърло, гладни и запъхтени, ние продължавахме.
Бяхме господарите на природата, господарите на света. Бяхме забравили всичко: смъртта, умората, естествените нужди. По-силни от студа и глада, по-силни от изстрелите и желанието да умрем, осъдени и скитащи, ние бяхме единствените хора на тази земя.
Най-сетне Зорницата се появи на сивото небе. Бледа светлина почна да пълзи на хоризонта. Не издържахме повече, бяхме останали без сили, без илюзии.
Комендантът обяви, че вече сме изминали шейсет километра от тръгването. Отдавна бяхме преминали отвъд границите на умората. Краката ни се движеха механично, пряко волята ни, сякаш без нас.
Минахме през едно изоставено село. Нямаше жива душа. Нито куче да излае. Къщи със зеещи прозорци. Някои напускаха редиците в опит да се укрият в някоя изоставена сграда.
Още един час вървене и най-сетне дойде заповед за почивка.
Като един човек всички паднахме в снега. Баща ми ме разтърси:
— Не тук… Стани… Малко по-нататък. Там има един хангар… Ела…
Нямах нито желание, нито сила да се изправя. Все пак се подчиних. Това не беше хангар, а тухларна с пробит покрив, изпочупени прозорци и стени, покрити със сажди. Не беше лесно да се влезе вътре. Стотици затворници се блъскаха пред вратата.
Най-сетне успяхме да влезем. Тук също имаше дебел сняг. Свлякох се на земята. Едва сега почувствах цялата си умора. Снегът ми се струваше като мек, топъл килим. Унесох се.
Не знам колко време съм спал. Няколко мига или цял час. Когато се събудих, нечия премръзнала ръка ме удряше по бузите. Насилих се да отворя клепачи: беше баща ми.
Колко се беше състарил в сравнение с вчера вечерта! Тялото му беше цяло сгърчено, превито на две. С неподвижен поглед и пребледнели, напукани устни. Всичко в него издаваше крайна умора. Гласът му беше влажен от сълзите и снега:
— Не бива да заспиваш, Елиезер. Опасно е да се спи на снега. Можеш да заспиш завинаги. Ела, малкият ми, ела. Стани.
Да стана? Но как можех да направя това? Как да се надигна от този нежен мъх? Чувах думите на баща си, но ми се струваха изпразнени от смисъл, като че ли ме беше помолил да понеса хангара на ръцете си…
— Ела, сине, ела…
Изправих се, стиснал зъби. Придържайки ме от едната страна, той ме изведе навън. Съвсем не беше лесно. Беше също толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. Под краката ни агонизираха стъпкани, премазани хора. Никой не им обръщаше внимание.
Излязохме навън. Леденият вятър шибаше лицето ми. Не спирах да хапя устните си, за да не замръзнат. Около мен сякаш всичко се носеше в мъртвешки танц. До световъртеж. Вървях из гробище. Сред вкочанени трупове, дървесни пънове. Нямаше викове на отчаяние, нямаше оплаквания, нищо, освен мълчалива агония. Никой не молеше никого за помощ. Умирахме, защото трябваше да умрем. Не създавахме неприятности.
Във всяко вкочанено тяло виждах самия себе си. Съвсем скоро нямаше вече и да ги виждам, щях да бъда един от тях. Въпрос на часове.
— Ела, татко, да се върнем в хангара…
Той не отговори. Не гледаше мъртвите.
— Ела, татко. Там е по-добре. Ще можем да полегнем за малко. Ще се редуваме. Аз ще пазя теб, а ти — мен. Няма да се оставяме да заспим. Ще бдим един над друг.
Той склони. Като стъпвахме по все още живите и мъртвите тела, успяхме да се върнем в хангара. И тутакси рухнахме на земята.
— Няма от какво да се боиш, малкият. Спи, можеш да поспиш. Аз ще бдя.
— Първо ти, татко. Спи.
Той отказа. Излегнах се и се опитах да заспя, да подремна, но напразно. Един Бог знаеше какво не бих дал да поспя малко. Но някъде дълбоко в себе си знаех, че заспиването означава смърт. И нещо в мен се бунтуваше срещу тази смърт. Около мен тя настъпваше безшумно, без насилие. Сграбчваше някой заспал, настаняваше се в него и постепенно го завладяваше. До мен някой се опитваше да събуди съседа си, навярно брат или приятел. Напразно. Отчаян от усилията си, той се излегна на свой ред до трупа и също заспа. А него кой щеше да събуди? Протегнах ръка и го докоснах: