— Събуди се. Не трябва да заспиваш тук…
Той полуотвори клепачи:
— Без съвети — каза ми с угаснал глас. — Аз съм дотук. Остави ме на мира. Махай се.
Баща ми също бе леко позадрямал. Не виждах очите му. Каскетът му покриваше лицето.
— Събуди се — прошепнах му на ухото.
Той се сепна. Седна и се огледа, объркан и смаян. Сиротен поглед. Обиколи с очи всичко наоколо, сякаш внезапно беше решил да опише инвентара на цялата си вселена, да разбере къде се намира, на кое място, как и защо? След това се усмихна.
Винаги ще си спомням тази усмивка. От кой ли свят идваше?
Снегът продължаваше да стели едри парцали над труповете.
Вратата на хангара се отвори. Появи се старец със заскрежени мустаци и устни, посинели от студ. Това беше Раб Елияху, равинът на една малка полска община. Много добър човек, почитан от всички в лагера, дори от капотата и старшите на блоковете. Въпреки изпитанията и нещастията, лицето му продължаваше да излъчва вътрешна чистота. Той беше единственият равин, към когото винаги в Буна се обръщаха с „раби“. Приличаше на стародавен пророк, неизменно сред народа, за да го утешава. И нещо странно, утешителните му думи не предизвикваха бунт. Те наистина носеха утеха.
Той влезе в хангара с поглед, по-искрящ от всякога. Изглежда, че търсеше някого:
— Не сте ли виждали някъде сина ми?
Беше изгубил сина си в тълпата. Беше го търсил напразно сред умиращите. След това беше копал в снега, за да открие трупа му. Напразно.
От три години бяха все заедно. Винаги един до друг в страданията, под ударите, за дажбата хляб и за молитва. Три години от лагер в лагер, от подбор до подбор. И сега — когато му се виждаше краят — съдбата ги разделяше. Когато се приближи до мен, Раб Елияху ми прошепна:
— Случи се по пътя. Изгубихме се от поглед, докато вървяхме. Изостанах малко от колоната. Нямах повече сили да тичам. И синът ми не забеляза. Нищо повече не знам. Къде ли се е дянал? Къде ли мога да го открия? Навярно сте го видели някъде?
— Не, Раб Елияху, не съм го виждал.
Той си отиде така, както беше дошъл: като сянка, разнесена от вятъра.
Вече беше излязъл през вратата, когато внезапно си спомних, че бях зърнал сина му да тича до мене. Бях забравил за това и не го бях казал на Раб Елияху!
После си спомних и друго: синът беше видял как баща му изостава, залита и отстъпва от колоната. Беше го видял. И бе продължил да тича напред, увеличавайки дистанцията помежду им.
В главата ми внезапно изникна ужасна мисъл: той бе поискал да се отърве от баща си! Беше усетил, че баща му изнемогва, беше преценил, че това е краят, и беше пожелал раздялата, за да се отърве от тази тегоба, да се освободи от товара, който би могъл да намали собствените му шансове за оцеляване.
Добре бях сторил, забравяйки това. И се радвах, че Раб Елияху продължава да търси обичния си син.
И въпреки волята ми от сърцето ми се надигна молитва към Бога, в когото вече не вярвах.
— Боже мой, Царю на Вселената, дай ми сила никога да не направя това, което стори синът на Раб Елияху.
Отвън, някъде от двора, където нощта бе паднала, долетяха викове. Есесовците заповядваха да се строим отново в редици.
Поехме отново на път. Мъртвите останаха на двора, под снега, като убити верни стражи, без да бъдат погребани. Никой не прочете за тях заупокойна молитва. Синове изоставяха телата на бащите си, без да проронят и една сълза.
По пътя снегът валеше, ли валеше, валеше безспир. Вървяхме по-бавно. Самите пазачи изглеждаха уморени. Раненият ми крак беше престанал да ме боли. Навярно бе напълно измръзнал. Останах без крак. Беше се откъснал от тялото ми като колело от талига. Толкова по-зле. Трябваше да се примиря: ще живея само с един крак. Най-важното беше да не мисля за това. Особено в този момент. Да оставя мислите за по-късно.
Ходът ни бе загубил всякаква привидна дисциплина. Всеки вървеше, както искаше и както можеше. Повече не прозвучаваха изстрели. Пазачите ни навярно бяха уморени.
Но смъртта изобщо нямаше нужда от помощ. Студът си вършеше съвестно работата. На всяка крачка някой падаше и се избавяше от страданията.
От време на време есесовските генерали минаваха на мотоциклети покрай колоната, за да ни изтръгнат от нарастващата апатия:
— Дръжте се! Пристигаме!
— Кураж! Още само няколко часа!
— Почти сме в Глайвиц!
Тези окуражителни думи, макар и идващи от устата на нашите убийци, ни действаха изключително благотворно. Никой не искаше да изгуби играта сега, точно преди края, така близо до целта. Очите ни обхождаха хоризонта в търсене на загражденията с бодлива тел на Глайвиц. Единственото ни желание беше да стигнем там възможно най-бързо.