Нощта падаше. Снегът спря да вали. Вървяхме още дълги часове, преди да пристигнем. Видяхме лагера едва когато бяхме вече пред вратата.
Капотата ни настаниха набързо в бараките. Бутахме се, блъскахме се, сякаш това беше пътят към освобождението, вратата към живота. Стъпвахме върху ранени тела. Тъпчехме върху разкъсани лица. Нямаше викове — само стенания. Самите ние — баща ми и аз — бяхме съборени на земята под всеобщия напор. Под краката ни някой изхриптя:
— Смазвате ме…, милост!
Този глас ми беше познат.
— Смазвате ме…, милост! Милост!
Същият глух глас, същото хриптене, които бях чувал някъде. Този глас някога ми бе говорил. Но къде? Кога? Преди години? Не, трябва да е било в лагера.
— Милост!
Чувствах, че го премазвам. Задушавах го. Исках да се изправя, правех усилия да се отделя, за да му позволя да диша. Аз самият бях затиснат под тежестта на друго тяло. Дишах трудно. Впивах нокти в непознати лица. Хапех наоколо, за да си проправя път към въздуха. Никой не викаше.
Внезапно си спомних. Юлек! Младежът от Варшава, който свиреше на цигулка в оркестъра на Буна…
— Юлек, ти ли си?
— Елиезер… Двайсет и петте удара с камшик… Да… Спомням си.
Той млъкна. Последва дълга пауза.
— Юлек! Чуваш ли ме, Юлек?
— Да… — каза той с отпаднал глас. — Какво искаш?
Не беше мъртъв.
— Как се чувстваш, Юлек? — попитах го аз, не толкова, за да получа отговор, колкото, за да се уверя, че е жив и говори.
— Добре съм, Елиезер… Бива… Не ми достига въздух. Уморен съм. Краката ми са подути. Добре е да си почине човек, но цигулката ми…
Помислих си, че си е изгубил разсъдъка. Какво общо имаше цигулката?
— Какво цигулката ти?
Той се задъхваше:
— Аз…, аз се страхувам…, че ще счупят… цигулката ми… Аз…, аз я нося у себе си.
Не успях да му отговоря. Някой беше легнал върху мен и ми беше закрил лицето. Не можех вече да дишам нито през устата, нито през носа. Пот изби по челото и гърба ми. Това беше краят, краят на пътя. Задушаването е тиха смърт. Няма как да извикаш, да извикаш помощ.
Опитах се да се освободя от невидимия ми убиец. Цялото ми желание за живот се беше съсредоточило в ноктите ми. Дращех и се борех за глътка въздух. Разкъсвах гнила плът, която не реагираше. Не можех да се освободя от тежестта, затиснала гърдите ми. Кой знае? Може би се борех с някой мъртвец?
Никога не ще узная. Всичко, което мога да кажа, е, че бях в правото си. Успях да си проправя отвор в тази стена от агонизиращи, малък отвор, през който можах да си поемам въздух.
— Татко, как си? — попитах аз веднага щом успях отново да проговоря.
Знаех, че трябваше да е някъде наоколо.
— Добре съм! — отвърна ми далечен глас, сякаш долетял от друг свят. — Опитвам се да поспя.
Опитваше се да поспи. Правилно ли беше това, или не? Нима можеше да се спи тук? Не беше ли опасно да изгубиш бдителността си, та дори и за миг, когато смъртта във всеки момент можеше да те връхлети?
Така разсъждавах, когато дочух звука на цигулка. Звукът на цигулка в мрачната барака, където мъртвите затискаха живите. Кой луд свиреше на цигулка тук, надвесен над собствения си гроб? Или това беше само халюцинация?
Навярно беше Юлек.
Свиреше фрагмент от концерт на Бетовен. Никога не бях чувал толкова чисти звуци. Сред такава тишина.
Как беше успял да се освободи? Да се измъкне изпод тялото ми, без да го усетя?
Цареше пълен мрак. Чувах единствено цигулката и сякаш самата душа на Юлек беше лъкът. Свиреше живота си. Целият му живот излизаше изпод струните. Изгубените му надежди. Изпепеленото му минало, погребаното бъдеще. Свиреше това, което никога вече нямаше да изсвири.
Никога не ще успея да забравя Юлек. Как мога да забравя този концерт, изнесен пред публика от агонизиращи и мъртъвци! И днес, когато чуя да свирят Бетовен, затварям очи и от мрака изниква бледото, тъжно лице на моя полски другар, свирещ на цигулката си прощален концерт пред аудитория от умиращи и мъртви.
Не знам колко време свири той. Сънят ме обори. Когато се събудих, на дневната светлина видях пред себе си Юлек — сгърчен и мъртъв. Близо до него лежеше цигулката му — стъпкана и разтрошена: малък, необичаен и затрогващ труп.
Останахме три дни в Глайвиц. Три дни без храна и без вода. Нямахме право да напускаме бараката. Есесовците пазеха вратата.
Бях гладен и жаден. Съдейки по вида на останалите затворници, навярно съм бил мръсен и изтощен. Хлябът, който бяхме взели със себе си от Буна, отдавна вече беше изяден. И кой знае кога щяха да ни раздадат нова дажба?