Фронтът ни следваше по петите. Отново чувахме оръдейните изстрели съвсем наблизо. Но нямахме вече нито сила, нито смелост да се надяваме, че нацистите няма да смогнат да ни евакуират и че руснаците най-сетне ще дойдат.
Разбрахме, че ще бъдем депортирани в централната част на Германия.
На третия ден призори ни изгониха от бараките. Всеки беше метнал на гърба си по няколко одеяла, като молитвени покривала. Поведоха ни към вратата, която разделяше лагера на две. Там стояха група есесовски офицери. В редиците ни плъзна слух: подбор!
Есесовците извършиха триажа. Слабите — наляво; тези, които могат да вървят добре — надясно.
Баща ми беше отпратен наляво. Затичах се след него. Есесовски офицер изкрещя зад гърба ми:
— Върни се тук!
Шмугнах се между останалите. Мнозина есесовци се втурнаха да ме открият, създавайки такава суматоха, че доста от хората, насочени наляво, успяха да застанат отново отдясно, а сред тях — аз и баща ми. Прогърмяха изстрели, паднаха няколко убити.
Изведоха ни всички от лагера. След половин час вървене пристигнахме насред поле, през което преминаваха релси. Трябваше да чакаме тук пристигането на влака.
Валеше гъст сняг. Имаше забрана да сядаме и да мърдаме.
Снегът почваше да образува дебел пласт върху нашите одеяла. Донесоха ни обичайната дажба хляб. Нахвърлихме му се. На някой му хрумна да утоли жаждата си със сняг. Другите скоро го последваха. Тъй като нямахме право да се навеждаме, всеки беше извадил лъжицата си и ядеше натрупания сняг върху гърба на своя съсед. Залък хляб, лъжица сняг. Есесовците, които наблюдаваха тази гледка, се заливаха от смях.
Часовете минаваха. Очите ни се умориха от взиране в хоризонта, в търсене на спасителния влак. Пристигна чак много късно вечерта. Безкрайно дълъг влак, съставен от открити вагони за добитък. Есесовците ни наблъскаха вътре: по стотина души във вагон — толкова слаби бяхме! Когато качването приключи, конвоят потегли.
Глава седма
Притискахме се плътно един до друг, за да се опитаме да устоим на студа. Бяхме с натежали и същевременно празни глави. В мозъка ни се въртяха бледи спомени. Безразличието отслабваше духа. Тук или някъде другаде — каква бе разликата? Каква е разликата дали ще пукнеш днес, утре или някой друг ден? Настъпи дълга, безкрайно дълга нощ.
Когато най-сетне на хоризонта се появи сива светлина, пред мен се разкри купчина човешки тела с глави, сгушени в раменете, притиснати едно до друго, прилични на поле, осеяно с прашасали надгробни паметници, при първите утринни лъчи. Опитвах се да различа тези, които бяха все още измежду живите, от онези, които вече не бяха. Но нямаше разлика. Погледът ми се задържа дълго време върху мъж с широко отворени, вперени в празното очи. Лицето му беше посиняло, покрито с дебел пласт скреж и сняг.
Баща ми се беше свил до мен, загърнат в одеяло, с рамене, затрупани със сняг. Ами ако и той беше умрял? Повиках го. Не отговори. Щях да извикам, ако бях способен. Той не помръдваше.
Изведнъж ме сполетя прозрение: вече нямаше смисъл да живея, нямаше смисъл да се боря.
Влакът спря насред едно пусто поле. Внезапното спиране беше разбудило неколцина спящи. Те се изправяха на крака и се оглеждаха учудено около себе си.
Отвън минаха есесовци, които крещяха:
— Изхвърлете всички мъртви! Всички трупове вън!
Живите се радваха. Така за тях щеше да има повече място. Доброволците се заловиха за работа. Те опипваха онези, които бяха останали сгушени.
— Ето един! Дръжте!
Събличаха го и живите си разпределяха настървено дрехите, след което двама „гробари“ го хващаха за главата и краката и го изхвърляха от вагона като чувал с брашно.
Почти отвсякъде се чуваха призиви:
— Насам! Тук има още един! Съседът ми. Не помръдва вече.
Отърсих се от апатията в момента, в който мъжете наближиха баща ми. Хвърлих се върху тялото му. Беше студено. Зашлевих го. Разтрих ръцете му, крещях:
— Татко! Татко! Събуди се. Ще те изхвърлят от вагона…
Тялото му оставаше неподвижно.
Двамата гробари ме сграбчиха за яката:
— Остави го. Добре виждаш, че е мъртъв.
— Не! — извиках аз. — Не е мъртъв! Все още не!
Започнах да го удрям още по-силно. След миг баща ми отвори клепачи и погледна със стъклен поглед. Едва дишаше.
— Видяхте ли! — извиках аз.
Двамата мъже се отдалечиха.
Разтовариха от вагона около двайсетина трупа. След това влакът потегли отново, оставяйки след себе си в заснеженото поле на Полша няколко стотици окаяни и непогребани голи мъртъвци.