Преди да завърша това встъпление, струва ми се важно да подчертая убеждението си, че също както живите същества, всяка книга има своя собствена съдба. Някои книги навяват тъга, други носят радост. Случва се дори едно и също произведение да буди и двете.
По-горе описах трудностите, с които се сблъска „Нощта“ при своята поява преди четиресет и пет години. Въпреки благоприятната критика книгата се продаваше зле. Темата бе възприемана като мрачна и не интересуваше никого. Ако някой равин я споменаваше в проповедите си, винаги се намираше някой да се жалва: „За какво да обременяваме децата с мъката на миналото?“. Нещата се промениха оттогава насам. Скромното ми произведение се радва на прием, който не съм очаквал. Днес предимно млади хора го четат в училище и в университета. И те са многобройни.
Как да си обясним този феномен? Преди всичко трябва да го припишем на промяната в манталитета на широката публика. Ако през петдесетте и шейсетте години на XX в. възрастните, родени преди или по време на войната, засвидетелстваха по отношение на това, което наричаме просто Холокост, един вид несъзнателно и снизходително безразличие, то сега това вече не е така.
По онова време малцина издатели имаха смелостта да публикуват книги на тази тема. В наши дни всички публикуват редовно подобни издания, а някои дори всеки месец. Същото се отнася и за академичния свят. По онова време малко средни или висши училища предлагаха уроци и лекции по темата. Днес учебните програми ги включват навсякъде. И тези уроци и лекции са сред най-популярните.
Оттук насетне темата за Аушвиц е част от общата култура. Филми, театрални пиеси, романи, международни конференции, изложби, годишни церемонии с участието на най-високопоставените личности в страната: темата е станала неизбежна. Един от най-поразителните примери е този с музея на Холокоста във Вашингтон: над двайсет и два милиона души са го посетили след откриването му през 1993 г.
Със съзнанието, че поколението на оцелелите оредява с всеки изминал ден, съвременният студент или лектор се оказва привлечено от тяхната памет.
Защото в крайна сметка на едно по-висше равнище става въпрос за паметта, за нейния произход и богатство, както и за нейния завършек. Ще повторя: прекомерността ѝ рискува да бъде също толкова вредна, колкото и обедняването ѝ. Между двете ни се налага да избираме мярата, надявайки се, че тя ще бъде близо до истината.
За оцелелия, който се явява свидетел, проблемът си остава прост: негов дълг е да свидетелства както за мъртвите, така и за живите, и преди всичко за бъдещите поколения. Нямаме правото да ги лишаваме от минало, което принадлежи на общата памет.
Забравата би означавала опасност и обида. Да забравиш мъртвите би означавало да ги убиеш втори път. И ако, освен убийците и съучастниците им, никой не е виновен за тяхната първа смърт, то ние сме виновни за повторната им гибел.
Понякога ме питат дали имам „отговор за Аушвиц“; отвръщам, че не ми е известен; дори не знам дали една толкова голяма трагедия има някакъв отговор. Но знам, че съществува „отговор“ в отговорността.
Когато става дума за тези проклети, мрачни времена, толкова близки и същевременно толкова далечни, ключовата дума е „отговорност“.
Ако свидетелят се е насилил и е избрал да говори, то е заради днешните младежи, заради децата, които ще се родят утре: той не иска неговото минало да се превърне в тяхно бъдеще.
Предговор на Франсоа Мориак
Франсоа Мориак
Често ме посещават чуждестранни журналисти. Боя се от тях, разкъсван между желанието да изложа цялостно мисълта си и страха, че давам оръжие на събеседник, чиито чувства към Франция не са ми известни. При тези срещи винаги оставам недоверчив.
В онази сутрин младият израелец, който ме интервюираше за един вестник в Тел Авив, още от самото начало ми вдъхна симпатия, срещу която не се наложи да се съпротивлявам дълго, тъй като твърде скоро разговорът ни се превърна в личен. Разказах спомени от времето на окупацията. Невинаги обстоятелствата, в които сме били пряко замесени, ни засягат най-силно. Признах на моя млад гост, че нито едно видение от тези мрачни години не ме е белязало толкова, колкото онези вагони, пълни с еврейски деца, на гара Аустерлиц… Въпреки че не ги бях видял с очите си, моята съпруга ми ги описа, все още изпълнена с ужаса, който беше изпитала при гледката. По онова време не знаехме всичко за нацистките методи за масово унищожение. И кой ли би могъл да си ги представи! Но тези агнеци, отнети от майките им, това вече надминаваше всичко, което смятахме за възможно. В онзи ден, струва ми се, че за пръв път се докоснах до мистерията на беззаконието, чието откровение щеше да бележи края на една и началото на друга ера. Мечтата, която западният човек е създал през XVIII век, чието начало му се е сторило, че е зърнал през 1789 г., и която до 2 август 1914 г. укрепна благодарение прогреса на просвещението и научните открития, същата тази мечта окончателно рухна пред вагоните, претъпкани с малки момченца — и при това бях на хиляди километри от мисълта, че тези деца отиват да се превърнат в гориво за газовата камера и крематориума.