В последния ден от нашето пътуване задуха яростен вятър; снегът трупаше неспирно. Чувствахме, че краят е близко, краят на всичко. Нямаше да издържим дълго време на този леден вятър в тази зимна буря.
Някой се изправи и се провикна:
— Не бива да оставаме седнали в това време. Ще пукнем от измръзване! Да станем всички, да се размърдаме малко…
Всички се изправихме. Всеки стискаше още по-силно мокрото си одеяло. Насилихме се да направим няколко крачки, да се разтъпчем на място.
Внезапно във вагона се разнесе вик, вик на ранен звяр. Някой току-що се беше споминал.
Други, които чувстваха, че всеки момент ще умрат, повториха този вик. И техните викове сякаш идваха от отвъдното. Скоро всички крещяха. Вопли, стенания. Викове на отчаяние, понесени от вятъра и снега.
Заразата обхвана и други вагони. Стотици викове се издигаха едновременно. Без да знаем срещу кого. Без да знаем защо. Предсмъртният хрип на цял един конвой, който усещаше, че идва краят. Щяхме да свършим тук. Всички граници бяха преминати. Никой нямаше вече сили. А ни предстоеше дълга нощ.
Меир Кац стенеше:
— Защо не ни разстрелят веднага?
Същата вечер стигнахме до местоназначението.
Беше късно през нощта. Пазачите дойдоха да ни свалят. Мъртвите бяха оставени във вагоните. Единствено на тези, които все още можеха да се държат на краката си, бе позволено да слязат.
Меир Кац остана във влака. Последният ден беше най-смъртоносен. Във вагона се бяхме качили стотина души. Слязохме от него една дузина. Сред тях — аз и баща ми.
Бяхме пристигнали в Бухенвалд.
Глава осма
На вратата на лагера ни очакваха есесовските офицери. Преброиха ни. След това се насочихме към плаца. От високоговорителите се разнасяха заповеди: „В редици по петима!“, „В групи по сто!“, „Пет крачки напред!“.
Стисках силно ръката на баща си. Старият, добре познат страх: да не го изгубя.
Пред нас се издигаше високият комин на крематориума. Той вече не ни впечатляваше. Едва привличаше вниманието ни.
Един от старите затворници в Бухенвалд ни каза, че ще вземем душ и после ще ни разпределят по блоковете. Идеята за топла баня ме очароваше. Баща ми мълчеше. Дишаше тежко до мен.
— Татко — обърнах се към него — още малко. Скоро ще можем да си легнем. В легло. Ще можеш да си починеш…
Той не отвърна. Самият аз бях толкова уморен, че мълчанието му не ме разтревожи. Единственото ми желание беше да се изкъпя възможно най-бързо и да се изтегна на леглото.
Но не беше лесно да се стигне до душовете. Стотици затворници напираха към тях. Пазачите не успяваха да въведат ред. Те удряха наляво и надясно без видим резултат. Други затворници, които нямаха сили да се блъскат, нито дори да стоят прави, насядаха в снега. Баща ми поиска да ги последва. Стенеше.
— Не издържам повече… Свърши се… Ще си умра тук…
Повлече ме към една снежна преспа, от която се подаваха човешки форми и парчета одеяла.
— Остави ме — помоли ме той. — Не мога повече… Смили се над мен… Ще изчакам тук, докато може да се влезе в баните… Ти ме потърси.
Плачех от гняв. След толкова преживяно и изстрадано можех ли да оставя баща си да умре сега? Сега, когато можеше да си вземем хубав горещ душ и да полегнем?
— Татко! — крещях аз. — Татко! Стани оттук! Веднага! Ще се погубиш…
И го сграбчих за ръката. Той продължаваше да стене:
— Не викай, сине… Смили се над стария си баща… Остави ме тук да си отдъхна… Поне за малко… Моля те, толкова съм уморен…, нямам сили…
Беше станал като дете: слаб, страхлив, уязвим.
— Татко — казах му — не можеш да останеш тук.
Показах му труповете наоколо: те също бяха искали да си отдъхнат.
— Виждам, сине, виждам ги добре. Остави ги да спят. Не са затваряли очи от толкова дълго време… Уморени са…, уморени.
Гласът му се разнежи.
Крещях, надвиквайки се с вятъра:
— Те няма да се събудят никога вече! Никога вече, разбираш ли?
Препирахме се така дълго време. Имах чувството, че не споря с него, а със самата смърт, със смъртта, която той вече беше избрал.
Завиха сирените. Тревога. В целия лагер светлините угаснаха. Пазачите ни погнаха към блоковете. След миг вече нямаше никой на плаца. Бяхме премного щастливи, че не трябваше да останем още дълго време навън, на ледения вятър. Налягахме по наровете. Те бяха многоетажни. Казаните със супа, поставени до входната врата, не привличаха никого. Единственото важно нещо беше да поспим.
Когато се събудих, вече се беше съмнало. Тогава си спомних, че имам баща. По време на тревогата бях последвал тълпата, без да се погрижа за него. Знаех, че е накрая на силите си, че е на прага на смъртта, и все пак го бях изоставил.