Тръгнах да го търся.
Но в същия миг бях връхлетян от една мисъл: „Дано не го намеря! Да можех да се избавя от това мъртво бреме, та да се боря с всичките си сили за моето собствено оцеляване, да се занимавам вече единствено със себе си“. Тутакси изпитах срам, срам за цял живот от самия себе си.
Вървях цели часове, без да го открия. Най-сетне стигнах до един блок, в който раздаваха черно „кафе“. Имаше опашка, хората се биеха помежду си.
Зад гърба ми прозвуча умоляващ, жален глас.
— Елиезер…, сине…, донеси ми… малко кафе…
Изтичах към него.
— Татко! Търсих те толкова дълго… Къде беше? Поспа ли?… Как се чувстваш?
Навярно изгаряше от треска. Като див звяр си проправих път към казана с кафето. И успях да донеса едно канче. Отпих една глътка. Останалото беше за него.
Никога няма да забравя благодарността, която озари очите му, когато изгълта жадно питието. Животинската признателност. С тези няколко глътки топла течност несъмнено му бях доставил повече удоволствие, отколкото през цялото си детство…
Беше се излегнал на нара… посинял, с побелели и пресъхнали устни, треперещ. Не можех да остана дълго време при него. Беше дадена заповед да изпразним помещенията за почистването. Единствени болните можеха да останат.
Прекарахме пет часа навън. Раздадоха ни супата. Когато ни позволиха да се върнем в блоковете, аз се затичах към баща ми:
— Яде ли?
— Не.
— Защо?
— Не ни дадоха нищо… Казаха ни, че сме били болни, че скоро сме щели да умрем и че ще е жалко да се разхищава храната… Не мога повече…
Дадох му това, което ми оставаше от супата. Но с натежало сърце. Усещах, че му го отстъпвам пряко волята си. Също както сина на Раб Елияху не бях издържал изпитанието.
С всеки изминал ден той отслабваше все повече, погледът му помътня, лицето му придоби цвета на сухи листа. На третия ден от пристигането ни в Бухенвалд всички трябваше да минат през душовете. Дори болните, които трябваше да бъдат последни.
На връщане от банята се наложи да чакаме дълго време навън. Почистването на блоковете още не беше приключило.
Забелязвайки в далечината баща си, аз се затичах насреща му. Мина покрай мен като призрак, задмина ме, без да се спре, без да се извърне дори. Повиках го, не се обърна. Хукнах след него:
— Татко, къде си се разбързал?
Той се взря в мен за миг с далечен, блестящ поглед и сякаш чуждо лице. Това беше само миг, след което продължи напред.
Болен от дизентерия, баща ми лежеше заедно с още петима болни в специално оградено за целта инфекциозно отделение. Седях до него, наглеждах го и вече не се осмелявах да вярвам, че ще избегне смъртта. При все това правех всичко, за да му вдъхна надежда.
Внезапно той се изправи на кушетката и долепи трескави устни до ухото ми:
— Елиезер… Трябва да ти кажа къде се намира златото и среброто, които зарових… В избата… Ти знаеш…
И той заговори все по-припряно, сякаш се страхуваше, че няма да има време да ми каже всичко. Опитвах се да му обясня, че все още не всичко е изгубено, че ще се върнем заедно у дома, но той не искаше да ме слуша. Вече не беше способен да ме чуе. Беше останал без сили. От устните му се стичаше струйка слюнка, примесена с кръв. Беше склопил клепачи. Задъхваше се.
Срещу дажба хляб успях да разменя мястото си с един от затворниците в този блок. Следобедът дойде лекарят. Отидох да му кажа, че баща ми е много болен.
— Доведи го тук!
Обясних му, че не може да се държи на краката си. Но лекарят не желаеше и да чуе. Криво-ляво успях да доведа баща ми. Той го погледна втренчено, после сухо ме попита:
— Какво искаш?
— Баща ми е болен — отвърнах му на свой ред. — Дизентерия…
— Дизентерия? Не е моя работа. Аз съм хирург. Хайде! Отстъпете място на другите!
Протестите ми бяха безполезни.
— Не мога повече, сине… Заведи ме отново в отделението…
Отведох го и му помогнах да си легне. Той трепереше.
— Опитай се да поспиш малко, татко. Опитай да поспиш…
Дишаше трудно и учестено. Беше притворил клепачи, но бях убеден, че вижда всичко. Че сега прозира истинската същност на всяко нещо.
В блока пристигна друг лекар. Но баща ми не пожела да стане. Знаеше, че е безполезно.
Впрочем този лекар идваше, за да довършва болните. Чувах го да крещи, че са мързеливци, че искат само да се излежават в леглото… Прииска ми се да го стисна за врата и да го удуша. Но нямах нито смелостта, нито силата за това. Бях прикован към умиращия си баща. Стисках юмруците си толкова силно, че ме заболяха ръцете. Да удуша доктора и всички останали! Да подпаля целия свят! Убийци на баща ми! Но викът замръзваше в гърлото ми.