Завръщайки се от раздаването на хляба, заварих баща ми да плаче като малко дете:
— Сине, бият ме!
— Кой?
Мислех си, че бълнува.
— Този, французинът… и полякът… набиха ме…
Още един удар в сърцето. Още една допълнителна омраза. Още една причина да не живееш повече.
— Елиезер…, Елиезер…, кажи им да не ме бият… Не съм направил нищо… Защо ме удрят?
Започнах да обиждам съседите му. Те ми се подиграха. Обещах им хляб и супа. Разсмяха се. След това дадоха воля на гнева си. Казаха ми, че не могат повече да търпят баща ми, тъй като не може да излиза навън и там да върши нуждите си.
На другия ден ми се оплака, че са му взели дажбата хляб.
— Докато спеше ли?
— Не. Не спях. Нахвърлиха се върху мен и ми взеха хляба, моя хляб… И ме набиха… Отново… Не мога повече, синко… Донеси ми малко вода…
Знаех, че не трябва да пие. Но той ме умоляваше толкова дълго време, че накрая склоних. За него водата беше най-лошата отрова, но какво друго можех да направя за него? С вода или без вода, всичко щеше да приключи съвсем скоро…
— Поне ти се смили над мен…
Да се смиля над него! Аз, единственият му син!
Така измина една седмица.
— Това ли е баща ти, този тук? — попита ме старшият на блока.
— Да.
— Много е болен.
— Лекарят отказва да му помогне.
Погледна ме в очите:
— Лекарят вече не може да направи нищо повече за него. И ти също.
Той положи косматата си ръка на рамото ми и добави:
— Чуй ме добре, малкият. Не забравяй, че си в концентрационен лагер. Тук всеки трябва да се бори за себе си и да не мисли за другите. Дори за баща си. Тук няма баща, няма брат, няма приятел. Всеки живее и умира за себе си, сам. Ето ти един добър съвет: не му давай вече дажбата си от супа и хляб. Не можеш да направиш нищо повече за него. Сам себе си погубваш. Обратното, би трябвало да взимаш и неговата дажба…
Изслушах го, без да го прекъсвам. Имаше право, мислех си дълбоко в себе си, без да се осмеля да го призная. Прекалено късно е да спасиш стария си баща, казвах си. Би могъл да имаш двойна дажба хляб, двойна дажба супа…
Помислих си го за части от секундата, но се почувствах виновен. Отидох да намеря малко супа и я дадох на баща ми. Но той нямаше никакъв апетит. Искаше единствено вода.
— Не пий вода, яж супа…
— Изгарям… Защо си толкова лош към мене, синко?… Вода…
Донесох му вода. След това напуснах блока, за да ида на проверка. Но се върнах обратно. Излегнах се на горния нар. Болните можеха да остават в блока. Следователно съм болен. Не исках да се отделям от баща ми.
Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стенания. Пред блока есесовците се разпореждаха. Един от офицерите мина между наровете. Баща ми се примоли:
— Сине, вода… Изгарям… Вътре всичко гори…
— Тихо там! — изкрещя офицерът.
— Елиезер, вода… — продължаваше да стене баща ми.
Офицерът се доближи до него и му изкрещя да мълчи. Но баща ми не го чуваше. Той продължаваше да ме вика. Тогава офицерът го удари силно с палка по главата.
Не помръднах. Страхувах се, тялото ми се страхуваше да не получи удари на свой ред.
Баща ми простена още веднъж, простена името ми: „Елиезер“.
Виждах, че баща ми все още диша, макар и трудно. Не помръднах.
Когато слязох от нара след проверката, успях да видя, че устните му все още шепнеха нещо. Надвесен над него, останах да го съзерцавам повече от час, за да се запечатят завинаги в паметта ми окървавеното му лице и разбитата глава.
След това трябваше да отида да си легна. Покачих се на нара над баща ми, който продължаваше да проявява признаци на живот. Беше 28 януари 1945 година.
Събудих се призори на 29 януари. На мястото на баща ми лежеше друг болен. Навярно го бяха изнесли преди изгрев-слънце, за да го отнесат в крематориума. Може би все още е дишал.
Нямаше молитва над гроба му. Нямаше запалена свещ в негова памет. Последната му дума беше името ми. Викаше ме, а аз не се отзовах.
Не плачех и ме болеше, че не съм способен да заплача. Но нямах повече сълзи. И дълбоко в себе си, ако се бях разровил в дълбините на помраченото си съзнание, навярно щях да открия нещо като: най-сетне свободен!
Глава девета