Ето какво признах на журналиста и когато въздъхнах: „Колко пъти съм мислил за тези деца!“, той ми отвърна: „Аз съм едно от тях“. Той беше едно от тях! Той беше видял как в пещта, подклаждана с живи същества, изчезват майка му, любимата му сестричка и всички негови близки, с изключение на баща му. Колкото до бащата, синът е трябвало да присъства ден подир ден на неговото мъченичество, агония и смърт. И то каква смърт! За всички тези обстоятелства се разказва в книгата, която предлагам на читателите, които би трябвало да бъдат също толкова многобройни, колкото онези на дневника на Ане Франк, както и по какво чудо самото дете се е спасило.
Твърдя, че това свидетелство, дошло след толкова много други и описващо ужас, за който бихме могли да считаме, че ни е познат като цяло, е все пак различно, особено и неповторимо. Случилото се с евреите от малкия трансилвански град Сигет, заслепението им пред съдбата, която навярно са имали време да избегнат, но са приели сами с необяснима пасивност, глухи за предупрежденията и молбите на един свидетел, спасил се от масовото изтребление и разказал пред тях какво е видял с очите си, на когото те отказват да повярват и го взимат за умопобъркан — тези сведения несъмнено са били достатъчни, за да вдъхновят едно произведение, което, струва ми се, не би могло да бъде сравнено с никое друго.
При все това тази книга ме впечатли с друго. Детето, което тук ни разказва своята история, е било Божи избраник. От момента на пробуждането на съзнанието си то е живеело ради Бога, черпело е храна от талмуда, желаело е да бъде посветено в кабала, отдадено е било на Всевишния. Дали някога сме размишлявали за тази не толкова видима ужасна последица, не толкова поразителна колкото другите кощунства — най-лошата от всички обаче за нас, вярващите: смъртта на Бога в детската душа, която внезапно открива абсолютното зло?
Нека се опитаме да осмислим какво се случва в него, докато очите му наблюдават отлитането в небето на кълбата черен дим, бълвани от пещта, в която малката му сестричка и неговата майка ще бъдат наблъскани подир хиляди други преди тях: „Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ, скрепена със седем печата. Никога не ще забравя онзи дим. Никога не ще забравя личицата на дечицата, чиито тела видях да се превръщат в кълбета дим под нямото небе. Никога не ще забравя пламъците, погълнали завинаги вярата ми. Никога не ще забравя нощната тишина, която завинаги ме лиши от желанието за живот. Никога не ще забравя миговете, погубили моя Бог, моята душа и опустошените ми мечти. Никога не ще забравя това, дори да ми бе съдено да живея колкото самия Бог. Никога“.
Тогава разбрах какво бях харесал в младия израелец: погледа му на възкръснал Лазар, останал завинаги пленник на мрачните брегове, където се бе залутал, сблъсквайки се с осквернените трупове. За него думите на Ницше изразяваха една почти физическа реалност: Бог е мъртъв; Богът на любовта, добротата и утешението. Богът на Авраам, Исак и Яков е изчезнал завинаги пред очите на това дете, вгледано в дима от човешкото жертвоприношение, изискано от расата, най-ненаситния измежду всички идоли. И колко още благочестиви евреи са преживели смъртта на Бога в душата си? В ужасния ден — един от многото други ужасни дни — в който детето присъства на обесването (да, обесването!) на друго дете с лице на печален ангел, както самият Визел ни го описва, момченцето чува някой зад него да въздъхва: „Къде е Бог? Къде е? Къде сега е Бог?“. И вътрешният му глас отвръща: „Къде ли? Ето Го увиснал на бесилото“.
В последния ден от еврейската година детето участва в тържествената церемония на Рош Хашана, то чува как хилядите роби възкликват в един глас: „Благословено да е името Господне!“. До неотдавна то също е коленичело пред Бога, и то с какъв трепет, с какво страхопочитание, с каква любов! Днес детето се изправя и застава лицем. Създанието, унизено и оскърбено отвъд мислимото за ума и сърцето, предизвиква сляпото и глухо божество: „Днес вече не се молех. Вече не бях способен да се жалвам. Напротив, чувствах се много силен. Аз бях обвинителят. А Бог беше обвиняемият. Бях прогледнал и се бях оказал сам, ужасно сам на този свят, без Бог, без човеци. Без любов и милосърдие. Бях вече само пепел, но се чувствах по-силен от Него, Всемогъщия, с когото толкова дълго време бях свързвал живота си. Насред това молещо се множество бях сякаш страничен наблюдател“.