А аз, който вярвах, че Бог е любов, какво можех да отвърна на младия си събеседник, чийто лазурен поглед бе съхранил отражението от онази ангелска печал, изписана някога върху лицето на обесеното дете? Какво можех да му кажа? Да му заговоря за младия израилтянин, неговия събрат, който навярно е приличал на него, за разпнатия, чийто кръст е покорил света? Да заявя, че онова, което за него е било препъникамък, за мен се е превърнало в крайъгълен камък на вярата и че в моите очи връзката между кръста и човешките страдания е ключът към непроницаемата мистерия, в която се е изгубила детинската му вяра? Сион е изникнал повторно от крематориумите и масовите гробове. Еврейската нация е възкръснала сред тези милиони мъртви. Именно благодарение на тях тя е заживяла отново. Ние не знаем цената на една-единствена капчица кръв, на една-единствена пролята сълза. Всичко е благодат. Ако Бог е Бог, то последната дума за всеки един от нас му принадлежи. Ето какво трябваше да кажа на еврейското дете. Но аз съумях единствено да го прегърна разплакан.
$type=Предговор
Глава първа
Наричаха го Моше Клисаря, сякаш през живота си не бе имал фамилно име. Работеше като „момче за всичко“ в една хасидска4 синагога.
Евреите от Сигет — малък град в Трансилвания, където прекарах детството си — много го обичаха. Моше беше беден и водеше мизерен живот. Обикновено жителите на моя град, дори да помагаха на бедните, някак не ги долюбваха. Моше Клисаря правеше изключение. Не пречеше на никого. Присъствието му не тежеше никому. Майсторски владееше изкуството да изглежда незначителен, да става невидим.
Физически беше непохватен като клоун. Свенливостта му на сираче предизвикваше усмивка. Харесвах големите му, замечтани очи, зареяни в далечината. Говореше рядко. Пееше, или по-скоро си тананикаше. Откъслеците, които човек можеше да долови, разказваха за страданието на Божеството, за изгнанието на Провидението, което според кабала очакваше своето освобождение в освобождението на човека.
Запознах се с него към края на 1941 година. Бях почти тринайсетгодишен. Бях дълбоко вярващ. През деня изучавах Талмуда, а през нощта тичах в синагогата, за да оплаквам разрушаването на Храма.
Един ден помолих баща си да ми намери учител, който да ме ръководи при изучаването на кабала.
— Прекалено млад си за това. Маймонид е казал, че едва когато навърши трийсет години, човек има правото да се втурне в изпълнения с гибелни опасности свят на мистицизма. Отпърво трябва да изучиш основните предмети, за да можеш да разбереш.
Баща ми беше образован мъж, не проявяваше сантименталност. Никога не разкриваше чувствата си — дори и у дома. Беше по-зает с другите, отколкото с близките си. Еврейската община в Сигет се отнасяше към него с най-голямо уважение; често се съветваха с него по обществени дела и дори по лични въпроси. Бяхме четири деца. Хилда беше най-голямата, след нея Беа, аз бях третото дете, единствен син, и най-сетне всеобщата любимка Ципора.
Родителите ми въртяха търговия. Хилда и Беа им помагаха в работата. Що се отнася до мен, казваха, че мястото ми е в училище.
— В Сигет няма кабалисти — повтаряше баща ми.
Искаше да избие тази мисъл от главата ми. Но напразно. Сам си намерих учител в лицето на Моше Клисаря.
Един ден, по здрач, той ме беше наблюдавал, докато се молех.
— Защо плачеш, докато се молиш? — попита ме той, сякаш ме познаваше отдавна.
— Изобщо не знам — отвърнах му аз, силно смутен.
Никога не бях мислил по този въпрос. Плачех, защото… защото нещо дълбоко в мене изпитваше потребността да плаче. Не знаех нищо повече.
— Защо се молиш? — попита ме той след малко.
Защо се молех? Странен въпрос. Защо живеех? Защо дишах?
— Изобщо не знам — отвърнах му аз още по-смутен и притеснен. — Изобщо не знам защо.
4
Хасидизмът е религиозно течение в юдаизма, което утвърждава постоянното и всепроникващо присъствие на Бога в човешкия живот и придава особено значение на емоционалното постигане на Бога. — Б.пр.