От този ден нататък го виждах често. Той настойчиво ми обясняваше, че всеки въпрос има сила, която отговорът му вече не притежава…
— Човекът се издига към Бога чрез въпросите, които задава — обичаше да повтаря той. — Това е истинският диалог. Човекът пита и Бог отговаря. Но човек не разбира неговите отговори. Не може да ги разбере. Тъй като идват от дълбините на душата и остават в нея до смъртта. Действителните отговори, Елиезер, ще откриеш единствено в себе си.
— А защо се молиш, Моше? — попитах го аз.
— Моля се на Бог, който е в мене, да ми даде сила да успея да му задавам правилни въпроси.
Разговаряхме по този начин почти всяка вечер. Оставахме в синагогата, след като всички вярващи я бяха напуснали, приседнали в мрака, в който все още мъждукаше светлината от няколко изгорели наполовина свещи.
Една вечер му казах колко съм нещастен, че не откривам в Сигет учител, който да ми преподава Зохар5, кабалистичните книги, тайните на еврейската мистика.
Той се усмихна снизходително. След дълго мълчание ми каза:
— Съществуват хиляда и една врати, за да влезеш в овощната градина на мистичната истина. Всяко човешко същество има своя врата. Не бива да се подлъгваш и да се опитваш да проникнеш в овощната градина през врата, която не е твоята собствена. Опасно е както за този, който влиза, така и за онзи, който се намира вече вътре.
И Моше Клисаря, клетият голтак от Сигет, ми разказваше часове наред за откровенията и мистериите на кабала. Ето как започна моето посвещаване. Препрочитахме заедно десетки пъти една и съща страница от Зохар. Не за да я научим наизуст, а за да схванем в нея самата същност на божествеността.
И в течение на тези вечери добих убеждението, че Моше Клисаря сякаш ме повлича заедно със себе си във вечността, в онова време, в което въпросът и отговорът са ставали ЕДНО.
След това един ден експулсираха от Сигет чуждоземните евреи. А Моше Клисаря беше чужденец.
Наблъскани от унгарските жандарми във вагони за добитък, те тихо ридаеха. На перона със заминаващи влакове ние също плачехме. Влакът изчезна на хоризонта, оставайки след себе си единствено гъст, черен дим.
Чух един евреин зад мене да въздиша:
— Какво да се прави? Война е…
Депортираните бяха бързо забравени. Няколко дни след отпътуването им се говореше, че се намират в Галиция, където работили и дори били удовлетворени от съдбата си.
Изминаха дни. Седмици, месеци. Животът се беше върнал в нормалното си русло. В домовете ни се възцари спокойствие и безметежност. Търговците уреждаха сделки, учениците живееха сред своите книги, а децата играеха на улицата.
Един ден, когато понечвах да вляза в синагогата, видях Моше Клисаря седнал на една пейка пред вратата.
Той разказа какво се беше случило с него и спътниците му. Влакът с депортираните прекосил унгарската граница и на територията на Полша бил поет от Гестапо. Там спрял. Евреите трябвало да слязат и да се качат в камиони. Камионите се отправяли към една гора. Накарали ги да слязат. Принудили ги да изкопаят широки ровове. Когато приключили с копаенето, хората на Гестапо се заловили за своята работа. Спокойно, без да бързат, те избили пленниците си. Всеки трябвало да се доближи до ямата и да положи врата си. Бебетата били подхвърляни във въздуха и картечарите ги използвали за мишени. Това се случило в гората на Галиция, близо до Коломия. Но как той самият, Моше Клисаря, бе успял да се спаси? По чудо. Бил ранен в крака, помислили го за умрял…
В продължение на дни и нощи той обикаляше еврейските домове и разказваше историята за Малка, девойката, агонизирала в продължение на три дни, както и тази за Тоби Шивача, който умолявал да го убият преди синовете му…
Моше се беше променил. Очите му не излъчваха радост. Вече не пееше. Не ми говореше повече за Бог или за кабала, а единствено за това, което беше видял. Хората не само отказваха да повярват на историите му, но дори не го изслушваха.
— Опитва се да събуди състраданието ни към съдбата му. Какво въображение…
Или пък:
— Бедният, той е полудял.
А той ридаеше:
— Евреи, изслушайте ме. Само за това ви моля. Не искам пари, не искам състрадание. Искам да ме изслушате! — викаше той в синагогата между следобедната и вечерната молитва.
Самият аз не му вярвах. Вечер след службата често присядах край него и слушах историите му, опитвайки се да проумея мъката му. Изпитвах единствено съжаление към него.
— Мислят ме за луд — шептеше той и сълзи като разтопени капки восък се стичаха от очите му.
5
Група книги, основополагащи за кабала, съдържащи мистически коментари към Петокнижието на Мойсей. — Б.пр.