Веднъж го попитах:
— Защо искаш толкова да повярват в това, което казваш? На твое място щеше да ми е все едно дали ми вярват или не…
Той затвори очи, сякаш за да спре времето:
— Не разбираш — каза той отчаяно. — Не можеш да разбереш. Спасих се по чудо. Успях да се върна дотук. Откъде почерпих тази сила? Исках да се върна в Сигет, за да ви разкажа за смъртта. За да можете да се подготвите, докато е време. Да живея? Не държа вече на живота. Аз съм сам. Но исках да се върна и да ви предупредя. А ето че никой не ме слуша…
Това се случи към края на 1942 година.
После животът потече отново нормално. Радио Лондон, което слушахме всяка вечер, обявяваше радостни новини: всекидневни бомбардировки над Германия, Сталинград, подготовка на втория фронт и ние, сигетските евреи, очаквахме по-добрите дни, които сега вече нямаше да закъснеят.
Продължавах да се посвещавам на учението си. През деня — на талмуда, през нощта — на кабала. Баща ми се занимаваше с търговията си и с общинските дела. Дядо ми дойде, за да отпразнува Нова година с нас и да присъства на службата на прочутия равин от Борша. Майка ми си науми, че е време да се намери подходящо момче за Хилда.
Така се изтърколи 1943 година.
Пролетта на 1944 година. Прекрасни новини от руския фронт. Вече не съществуваше никакво съмнение за поражението на Германия. Само въпрос на време бе, на месеци или може би дори на седмици.
Дърветата бяха разцъфтели. Година като всички останали, с пролетта, с годежите, сватбите и ражданията.
Хората казваха:
— Червената армия напредва с великански крачки… Хитлер не ще може да ни стори зло, дори да иска…
Да, ние се съмнявахме дори в неговото желание да ни изтреби.
Нима ще избие цял един народ? Ще унищожи население, пръснато из толкова много страни? Толкова милиони хора? И по какъв начин? При това в средата на XX век!
Освен това хората се интересуваха от всичко друго — от стратегията, от дипломацията, от политиката, от ционизма — само не от собствената си съдба.
Дори Моше Клисаря беше замлъкнал. Беше се уморил да говори. Луташе се из синагогата и по улиците, прегърбен, забил поглед в земята, избягвайки да гледа хората в очите.
По онова време беше все още възможно да се закупят сертификати за емиграция в Палестина. Бях помолил баща си да разпродаде всичко, да ликвидира всичко и да заминем.
— Твърде стар съм за това, сине — отвърна ми той. — Твърде стар съм, за да започна нов живот. Твърде стар съм, за да тръгна отново от нулата в една далечна страна…
Радио Будапеща обяви идването на власт на фашистката партия. Миклош Хорти беше заставен да помоли един от лидерите на Партията на кръстосаните стрели да сформира новото правителство6
Това още не беше достатъчно, за да се разтревожим. Несъмнено бяхме чували да се говори за фашистите, но за нас си оставаше като абстракция. Извършваше се просто някаква смяна на един министър с друг.
На другия ден дойде още една тревожна новина: със съгласието на правителството германските войски бяха навлезли на унгарска територия.
Безпокойство започна да се пробужда тук-там. Един наш приятел, Берковиц, завърнал се от столицата, ни разказа:
— Евреите в Будапеща живеят в атмосфера на страх и ужас. Антисемитските посегателства са всекидневие по улиците и във влаковете. Фашистите нападат еврейски магазини, синагогите. Положението започва да става много сериозно…
Тези новини се разпространиха из Сигет с мълниеносна бързина. Сега за тях се говореше навсякъде. Но не за дълго. Оптимизмът скоро се възраждаше:
— Германците няма да стигнат дотук. Ще останат в Будапеща. Поради стратегически и политически съображения…
Не бяха минали и три дни, когато колите на германската армия се появиха по улиците ни.
Ужас. Германските войници с техните стоманени каски и с емблемата им — череп на смъртта.
При все това първото впечатление, което добихме от германците, беше успокояващо. Офицерите бяха настанени в частни домове и дори у евреи. Отнасяха се към своите домакини сдържано, но възпитано. Никога не изискваха невъзможното, не правеха груби забележки и понякога дори се усмихваха на домакинята. Един германски офицер живееше в дома срещу нас. Беше настанен в една от стаите на семейство Кан. Казваха, че е очарователен мъж: спокоен, симпатичен и вежлив. Три дни след настаняването си беше донесъл на госпожа Кан кутия шоколадови бонбони. Оптимистите ликуваха:
— Е? Какво ви казвахме? Вие не искахте да ни повярвате. Ето ги вашите германци. Какво мислите за тях? Къде е прочутата им жестокост?
6
Миклош Хорти, регентът на Кралство Унгария, е извикан при Хитлер на 15 март 1944 г., където му е поставен ултиматум: окупация на Унгария или формиране на пронацистко правителство. Заплашен с арест, Хорти склонява на второто. — Б.пр.