Германците бяха вече в града, фашистите бяха вече на власт, присъдата беше вече произнесена, а евреите в Сигет все още се усмихваха.
Осемте дни на Пасха.
Времето беше прекрасно. Майка ми шеташе из кухнята. Вече нямаше отворени синагоги. Събирахме се в частни домове: не трябваше да предизвикваме германците. На практика всяко жилище се превръщаше в молитвен дом.
Ядяхме, пиехме, пеехме. Библията ни повеляваше да се радваме през осемте празнични дни, да бъдем щастливи. Но сърцето ни не бе щастливо. От няколко дни то биеше по-учестено. Искаше ни се празникът да свърши, за да не сме задължени да разиграваме тази комедия.
На седмия ден от Пасха завесата се вдигна: германците задържаха старейшините на еврейската община.
От този момент нататък всичко се разви много бързо. Походът към смъртта беше започнал.
Първа мярка: евреите нямат право да напускат жилищата си в продължение на три дни под страх от смъртно наказание.
Моше Клисаря пристигна запъхтян у нас и изкрещя на баща ми:
— Предупредих ви… — И избяга, без да дочака отговор.
Същия ден унгарската полиция нахълта във всички еврейски домове в града: евреинът нямаше вече право да държи у себе си злато, бижута и ценности; всичко трябваше да бъде предадено на властите под страх от смъртно наказание. Баща ми слезе в мазето и зарови спестяванията ни.
Вкъщи майка ми продължаваше да се занимава с обичайните неща. Понякога спираше и ни поглеждаше смълчана.
Когато трите дни изтекоха, излезе ново постановление: всеки евреин трябва да носи жълта звезда.
Няколко от видните членове на общината дойдоха на посещение при баща ми, който имаше връзки във високите етажи на унгарската полиция, за да го попитат какво мисли за положението. Баща ми не го считаше за прекалено черно, или поне не искаше да обезкуражава останалите, да сипва сол в раните им:
— Жълта звезда? Хайде, какво толкова? От това не се умира…
(Клети татко! Ти от какво умря?)
Но вече се издаваха нови постановления. Нямахме вече право да влизаме в ресторантите и кафенетата, да пътуваме с железниците, да посещаваме синагогата, да излизаме на улицата след осемнайсет часа.
После дойде гетото.
В Сигет бяха създадени две гета. Едно голямо в центъра на града, което заемаше четири улици, и друго по-малко, разпростиращо се на множество улички в покрайнините. „Змийската улица“, където живеехме, се намираше в пределите на първото гето. Тъй че си останахме у дома. Но тъй като къщата беше разположена на ъгъл, прозорците, гледащи извън гетото, трябваше да бъдат заковани. Предоставихме няколко наши стаи на роднини, които бяха прогонени от жилищата си.
Малко по малко животът отново „се нормализираше“. Бодливата тел, като зид, която ни заобикаляше, не ни вдъхваше действителни страхове. Дори се чувствахме достатъчно добре: та нали бяхме само сред свои. Една малка еврейска република… Властите създадоха Еврейски съвет, еврейска полиция, бюро за социално подпомагане, работнически комитет, отдел по хигиената — цял един управленски апарат.
Всички бяха очаровани от това. Вече нямаше да виждаме с очите си враждебните лица, изпълнените с омраза погледи. Край на страха, на тревогите. Живеехме сред евреи, сред братя…
Несъмнено имаше и неприятни моменти. Всеки ден германците взимаха мъже, за да товарят въглища на военните влакове. Имаше твърде малко доброволци за този тип работа. Но иначе атмосферата беше спокойна и вдъхваща доверие.
Общото убеждение беше, че ще останем в гетото до края на войната, до пристигането на Червената армия. След това всичко щеше да си е както преди. В гетото не властваха нито германците, нито евреите: такава беше илюзията.
Две съботи преди Петдесетница хората се разхождаха безгрижно под пролетното слънце из препълнените улици. Разговаряха весело. Децата си играеха на лешници7 по тротоарите.
Заедно с неколцина другари изучавахме един трактат от талмуда в градината на Езра Малик.
Настъпи нощта. Двайсетина души се бяха събрали в двора на къщата ни. Баща ми им разказваше анекдоти и излагаше мнението си за положението. Беше добър разказвач.
Внезапно вратата на двора се отвори и Щерн — бивш търговец, станал полицай — влезе и отведе баща ми настрана. Въпреки мрака, който почваше да ни обгръща, видях как татко пребледня.
— Какво има? — попитахме го.
— Нищо не знам. Викат ме на извънредно заседание на Съвета. Навярно се е случило нещо.
Хубавата история, която беше започнал да разказва, щеше да остане незавършена.
7
Детска игра, при която играчите се опитват да вкарат максимален брой лешници в изкопана предварително дупка. — Б.пр.