– Взехме няколко умствено изостанали деца сираци и ги спасихме от незавидното им бъдеще.
– И те тук живеят като в рая, нали – иронизира го човекът.
– Може да се каже, че са по-свободни от преди. А нали човечеството винаги е искало свобода.
Ридъл се усмихна:
– Да, но за свободата да постигнеш сам свободата, която желаеш. Свободата да избереш начина си на живот, а не да ти го налагат отгоре!
– Не, свободата е - започна роботът, – свободата е да живееш така, че да не пречиш на другите. Така е в демократичното общество. Създават се закони, налагащи определени правила, в рамките на които можеш да живееш свободно. Това е с цел да не накърняваш свободата на човека до теб. Точно това направихме и тук. Тези диваци пречеха на обществото, не се вместваха в неговите правила, не покриваха неговите очаквания. Ние ги взехме, пуснахме ги на свобода и ги използваме за неща, които са ни нужни.
Човекът се почеса по коляното и остави пушката на седалката до себе си.
– Тук е тънкият момент, който ти се изплъзва. Вашата свобода е свобода на чистата подбуда, а тяхната е подаяние. Тя не е чиста, а просто временна храна за душата, с която нито един еволюирал индивид не би се примирил…
– Те не са еволюирали индивиди – отряза го роботът. – Но ето, вече стигнахме.
Двамата замълчаха, докато кацаха пред входната врата. Измъкнаха се от въздухопланера, когато андроидът замръзна.
– Какво има? – погледна го Джек
– Вратата е отворена – сякаш душеше въздуха.
– Може да са я забравили?
– Не е възможно. Винаги се затваря, защото има много отровни змии, а и Рино го няма – отвърна роботът и с изваден енергиен пистолет влезе в къщата.
– Кой е Рино? – Джек също приготви пушката си.
– Кучето-пазач.
Човекът остана сам отвън. След миг колебливо хлътна след машината. Посрещна го студен, почти мразовит въздух, който се носеше от климатиците. Пред него се простираше огромно антре с мраморна настилка и големи 3D портрети. В дъното широк ескалатор се изкачваше към втория етаж. Вляво и вдясно имаше врати. Андроидът излезе от тази вляво.
– Нищо – каза и мина през дясната врата.
Ридъл се насочи към ескалатора. Внимателно се изкачи по него на втория етаж, където отново започваше дълъг коридор с четири врати и тераса в дъното. Крадешком, човекът се приближи до първата и я отвори с ритник. Хвърли се вътре. Някакъв силует лежеше на леглото. Джек се приближи бавно, не изпускайки стаята от поглед.
– По дяволите! – изхриптя той и спазъм сви корема му.
Наведе се и повърна.
На леглото, по гръб, лежеше жена. Цялото ѝ тяло бе посиняло и в кръв. Гръклянът висеше през прореза на шията, устата бе отворена и през нея зеленееше подпухнал език. По лицето и голите рамене личаха следи от зверски ухапвания. Липсваха цели парчета кожа и месо. Косата бе сплъстена от кръв и мозък, а отстрани на черепа зееше страховита дупка. Пръстите на ръката бяха свити като но – кти на граблива птица и впити в одеялото. Дрехите бяха разкъсани и цялото тяло бе драскано и удряно. Двете гърди липсваха, само следи от зъби очертаваха местата, където са били. „О, боже! Що за изрод би сторил това“ – помисли си Джек и погледна около леглото за следи. Там, на земята, лежаха два сдъвкани къса месо. Безспорно – липсващите гърди. Човекът се втурна навън, задъхан и потен, и едва не се сблъска с андроида.
– Намери ли нещо? – попита той.
– Аха – едва изхъхри Джек, – труп на жена.
– Милейди! – възкликна машината и влезе.
Ридъл извади смачкана цигара и запали нервно. След малко роботът се върна.
– В съседната стая е милорд. Мъртъв! – натърти на последната дума. – Това е дело на диваците. Трябва да ида до селото.
– И аз ще дойда – отзова се Джек, а когато вече летяха към поселището, го попита как се казва.
– Господарите ми казваха Чарли.
– О‘кей, Чарли, да видим тези диваци какво…
Думите му бяха прекъснати от взрив. Летящият джип
избухна и те се стовариха сред гората. Корпусът гореше, а люкът отказваше да се отвори. Димът се стелеше в кабината и задушаваше Ридъл. Очите му се насълзиха, тежка кашлица започна да дере дробовете му. С помътняло съзнание на задушаващ се, Джек видя, че андроидът е успял да катапултира, преди джипът да се разбие. Тогава нещо стисна дробовете му, кръвта нахлу в очите му и той изхриптя, преди да загуби съзнание.
Част 3
Катастрофата
Отблясъкът от горящия въздухопланер се виждаше надалеч в тъмнината, настъпила със залязването на двойното слънце. През гората в редица вървяха, почти подтичвайки, петима диваци, а най-отпред ги водеше едно момиче. Лин откри машината, докато търсеше корени за ядене, и успя да измъкне човека. А след това изтича до лагера, за да доведе помощ.