Момичето изръмжа и посочи към едно място между дърветата. Мъжете се приближиха и оживено започнаха да жестикулират, след което един грабна лежащия мъж и затича по пътеката. Другите се втурнаха след него. След десетина минути втори дивак взе изпадналия в безсъзнание мъж и така, постоянно сменяйки товара, след около час и половина те се озоваха в бивака.
Джек Ридъл се изтръгна от ноктите на комата бавно, така както и беше попаднал в мрежите и?. Първоначално образа, който виждаше, бе двоен, но след известно време и с усилие, успя да го фокусира. Видя покрив от слама и кал, стени от глина и земя, постлана с треви и одеяла. В ъгъла на помещението, в което се намираше, бяха облегнати няколко заострени пръта и ножове с каменни остриета. Човекът вдигна ръка и опипа главата си. С учудване откри, че е привързана с кърпа. Тогава изведнъж се сети за всичко, което бе станало. Къде ли беше сега? Сигурно в селището на диваците. А какво ли бе станало с Чарли? Провесеното чердже на входа се отмести и слънцето надникна. Джек сви очи от болка, но веднага пак стана сумрак и той ги отвори. Пред него стоеше младо момиче с мръсна, сплъстена коса и прашно тяло. То се усмихна и първата мисъл на болния бе, че сигурно зъбите ѝ никога не са виждали паста и четка за зъби. Тя се усмихна пак, докосна сърцето си и посочи с длан към него. После заклати глава и затръска рамене. Сякаш затанцува. Застана потна, със сведена глава и забила въпросителен поглед в него, сякаш очакваше той да отговори нещо. Джек сви рамене и я погледна неразбиращо. Тя бързо изтича навън и се върна с глинена паница, пълна с червен сос. Показа със знаци, че Джек трябва да го изпие и последният реши да я послуша.
Следващите две седмици той прекара в компанията на младото момиче и най-различни членове на това общество, които се събираха да го видят и се повеселят.
Джек разбра, че те говорят на езика на танца и че са доста миролюбиви. Дори рядко убиваха животни, за да се нахранят. Мъжете бяха ниски, набити и много мускулести, с квадратни лица, черни очи и дълги коси. Имаха и козина на гърба и гърдите си, а крайниците им бяха с много дълги косми. Жените бяха с около една глава по-високи от мъжете, със съразмерни тела, които бяха голи, без козина. Вечер членовете на племето се прегръщаха по двама, по трима, за да се стоплят. Но това, с което най-трудно свикна Джек, беше фактът, че те никога не се къпеха. А най-много му хареса как танцуват, леки като пеперуди.
Джек започна да се пооправя и вечер му помагаха да излиза навън. Напълно оздравя след вегетарианската диета на племето. Излизаше сам, разхождаше се и наблюдаваше живота на диваците. Един ден, както се разхождаше, попадна на скутера си. Човекът влезе вътре и видя, че инсталацията е изгоряла, горивото източено, а основни части за управлението липсваха. Все пак компютърът работеше на собствено захранване. Включи го, без да знае защо. Мислеше за повредите. Диваците не биха могли да ги причинят. Бяха изчезнали точно тези части, които имаха ключово значение за възможността на кораба да полети отново. Кой ли може да го е направил? Щом не бяха диваците, оставаше само Чарли. Чарли, който бе подпалил въздухопланера и бе опитал да го убие. Чак сега си даде сметка, че трупът на жената, която бе видял, беше труп на отдавна убит човек. Андроидът ги беше убил преди време и играеше игра. Опита се да убие и попадналия случайно Джек, но не успя. Какво ли бе станало в микрочиповете му, за да превърти така? Може би бе осъзнал свободата като абсолютна стойност за това, което искаш да бъдеш, по начина, по който ти желаеш. Затова ли спореше така ожесточено, за да се прикрие? Не можеше да се примири, че господарите му го поставят на едно ниво с диваците. И той, и те бяха обслужващ персонал? Затова Чарли бе решил да докаже, че е нещо повече от тях. Бе се отървал от господарите си и се опита да прехвърли отговорността на диваците. Ако беше успял, щеше да излезе по-умен от Джек, който бе случайна жертва. Ридъл се смръзна. Мисълта за луд робот на малка планета никак не му допадаше, макар че от три седмици не бе чул нищо за него. Дали знаеше, че Джек е спасен и жив. Сигурно. Макар и луд, не беше глупав. Човекът реши да действа бързо, защото нямаше никакво съмнение, че Чарли подготвя последен удар. Бясно заудря по клавишите на компютъра. Нямаше кой да спре тук, освен аварийно. За съжаление и предавателят му беше слаб. Сигналът му можеше да бъде уловен само от кораб, минаващ наблизо, а планетата бе доста отдалечена. Внезапно нещо изсъска и мониторът се пръсна. Хиляди малки стъкълца се набиха в лицето на Джек. Чарли бе наблизо. Дебнеше. Джек се измъкна и със съжаление помисли за пушката и лазерния револвер, останали в изгорелия въздухопланер. Бавно започна да се промъква през гората, прикривайки се зад дърветата. Очите му бяха разширени от уплаха, а съзнанието му бе на крачка от паниката. Чувстваше се като преследвано животно. Скутерът избухна в синьо-зелени пламъци. Той прикри очи с ръка и залегна зад гъста туфа трева. Вече не можеше да се измъкне. Щеше да остане на планетата до края на живота си. Това внезапно прозрение го замая и той беше готов да стане и да умре, само и само да не остане тук. Инстинктът обаче надделя и Джек запълзя. Някаква клонка се счупи под крака му и той замръзна на място, целият настръхнал в очакване. Блесна жълт лъч и дървото зад него пламна. Човекът се изправи и се втурна да бяга. Беше тъмно като в рог, клони и храсти го дращеха, спъваше се в корени, но пак ставаше и бягаше. Пот се стичаше по изкривеното от страх лице. Пълна паника бе завладяла съзнанието му. Беше готов на всичко, само и само да запази живота си. Паническото му бягство го изведе на една река, чиято тъмнолилава вода се плъзгаше като олио по камъните. Джек се хвърли в нея и заплува по течението. Жълтият лъч отново блесна покрай него. Беглецът удвои усилията си. Не усещаше умора, а само страх, който му даваше сили. Внезапно нещо топло и меко го докосна по врата. Ридъл изпищя и се извъртя с ококорени от ужас очи. Момичето Лин плуваше до него. Тя сложи пръст пред устните си, в може би най-древния знак, означаващ да пази тишина. Направи му знак да спре да гребе и да се остави на течението. Двамата се отпуснаха и реката ги повлече. Чак сега Джек усети, че е уморен. Гръб, крака, ръце – всичко го болеше ужасно. С леки, плавни движения на краката си Лин се насочи към левия бряг и повлече мъжа със себе си. Там те тихо се измъкнаха от водата и приведени, се шмугнаха в храстите. Притичвайки от храст на храст, Лин го водеше към планината с гъсти гористи склонове. Щом стигнаха първите дървета, дивачката се шмугна в една скрита пещера. Джек я последва. В началото вътре бе тъмно, но после забеляза, че стените издават мека светлина и след като очите му привикнаха, успя да се огледа. Пещерата бе с гладки стени като огледало, а в тях малки сиви точки проблясваха. Подът и таванът бяха от черни симетрични камъни. Джек помисли, че едва ли диваците са направили това. По-вероятно бе да е дело на някоя стара цивилизация, живяла преди хилядолетия тук и по незнаен начин изчезнала. Коридорът сви вдясно и двамата бегълци се озоваха в голяма кръгла зала. Цялата бе покрита със зелени и червени плочки като на шахматна дъска. Землянинът бе сигурен вече, че това са следи от древна цивилизация. Дивачката вдигна от земята нещо и му го подаде. Джек го опипа. Това бе пушката му! Той се усмихна и от радост започна да танцува по начин, по който бе видял, че танцува народът и?, когато е радостен и весел. Лин беззвучно се засмя и затанцува с него. След малко двамата се умориха и седнаха на земята. Момичето се долепи до него, а ръката ѝ погали гърба му. Ридъл направи знак, че иска да стане, за да се справи с врага им, но тя го дръпна. Лин се надигна и изтанцува танца на умората, с което му показа, че първо трябва да си починат, а после, на светло, ще открият преследвача си. Мъжът прецени, че тя е права и двамата легнаха един до друг. Джек погледна очите ѝ и видя животинския ѝ първичен глад. Той я усети като жена. Прегърна я и скоро двамата бяха завладени от чувство за спокойствие и щастие. Не след дълго заспаха!