Търкаля се по домове. Видя много бой и унижения, докато накрая избяга и дойде в София, за да проси. А през цялото време единствената топлина, която усещаше, беше тази от спомена за майчината прегръдка.
Стигна „Алабин“ и се вмъкна в изоставения строеж, там, където трамвай 5 се включва в улицата. Долу имаше няколко паркирани коли, покрай които се провря и се качи на последния етаж. Всичките му дрипи бяха там. Зарови премръзнали пръсти в тях и намери кутийката. Отвори я. Извади парче свещ, защото вече се бе стъмнило, и кибрит. Запали я. Капна няколко капки восък и лепна свещичката. След това отвори с радостен блясък в очите кутийката и извади парченце тебешир. Подържа го, а мислите му отново отлетяха към село и майка му. Сълзи напираха, а една като бисерче се изтърколи от ъгълчето на окото. Разчисти дрипите и започна да рисува с тебешира, докато накрая грубата замазка започна да наранява пръстчетата му. Свещта угасна, но детето беше щастливо. Легна си и заспа блажен сън в майчината
прегръдка.
На другия ден по новините съобщиха за двойно убийство в „Младост“. Мъж се прибрал от командировка и заварил жена си в леглото с друг. Веднага го хванаха, защото убитият любовник бе от редиците на силите за ред.
В новините не намери място историята на един клошар, който се натъкнал на вкочанено детско телце, свито на кълбо на изоставен строеж. Под него на плочата била нарисувана женска фигура, а детето явно било заспало свито върху нея. Може би няма да питате, но да… на лицето му греела усмивка, защото най-после било при майка си.
Зеленякът
Викът на онова дете промени живота на Филип Мазлоу из основи. Викът, който чу през онази ясна, топла нощ. Сивият строг додж на Филип Мазлоу – търговски пътник от L. A. – спря пред крайпътното кафене, където винаги се отбиваше на връщане към големия град след добра сделка. Както винаги, когато спираше тук, си пееше една песничка, съчинена от самия него:
Този път беше сключил договор за цели двадесет парчета и смяташе да пийне подобаващо. Слезе от колата и доволно подсвирквайки си, махна невидима прашинка от ревера на кафявото си сако. После с бодра крачка се запъти към кафенето. Още от малък лъжеше доста умело и баба му се шегуваше, че лъже като търговски пътник. Може и да послъгва, но изкарва добри пари. Много и добри пари. Беше доволен от работата си, а всички останали презираше. Беше един от върхушката на средната класа, доволен от стила си на живот, от възможностите си. Имаше хубава къща с две бани, заден двор с басейн и две коли. Какво повече можеше да иска от живота?!
Ритна вратата и влезе:
– Здрасти, Моли! – махна той към хубавичката сервитьорка пред бара.
– Как е, Фил? Май си ударил нещо голямо, а?! – тънките ѝ устни се разтеглиха в усмивка.
– Цели дванадесет сделки, сладурче! Я, дай една по-голяма кана с кафе и парче пай, че тоя бизнес ми опразни стомаха…
Момичето се изкикоти и се скри в кухнята. В това време на паркинга спря жълт датсън и от него излезе едно семейство. Малкото момиченце държеше кукла с руси коси и сини спящи очи. Беше облечено със светлосиня рокличка на бели точки с дантелена якичка, бели къси чорапки и сини лачени обувки. Филип се беше зазяпал по тях и Моли трябваше два пъти да го подбутне, за да се обърне. За разлика отпреди малко, сега бе сериозен и пое поръчката си мълчаливо. Започна да дъвче, а младото семейство влезе в закусвалнята.
Мъжът беше облечен с червена карирана риза, която висеше свободно над тесните сиви джинси, а кафявите му шприцове тропаха по дървения под, докато се запътваше към масата зад Фил. Той беше висок и мускулест („като всеки фермер“ – помисли си Фил), с квадратно лице, добродушни очи и черна щръкнала коса. Жената бе кльощава с остри скули и мек поглед. Дълга коса, с цвят на кълчища, се спускаше по зелената ѝ рокля.
– Тате! Аз искам малинов сироп и кифла.