– Добре, Ели. Няма проблем. От сутринта не си яла нищо – мъжът погали детето по главата и се обърна към съпругата си. - А ти какво искаш, скъпа?
– Кафе и бургер!
– О‘кей, Рони – кимна той и се обърна да поръчва към вече появилата се сервитьорка.
Фил дъвчеше бавно и слушаше разговора на съседната маса. Отново чу потропването на ботушите по дъските. Спомни си, че като малък на село, преди да заспи, често чуваше такова потропване откъм килера. Мислеше си, че са от голямото чудовище със зелена брадавична кожа и дълги кървави зъби, което сграбчва децата с ноктести лапи и ги изяжда, когато са били непослушни. Затова не обичаше да спи на тъмно, а и никога нощем не ходеше до тоалетна, дори когато повече не можеше да стиска. Лошото чудовище щеше да го сграбчи!
(… което взе… кой ли?…)
– Сър, сър, извинете – някой го тръскаше – Добре ли сте?
Фил, сепнат, изтърва пая. Пот се стичаше по челото му, а фермерът стоеше прав до него. Усмихна се!
– Извинете, че ви стреснах. Ще ви поръчам друго парче.
– А-а-а, не… не, няма нужда – запелтечи Мазлоу и заизтръсква трохите от дрехите си.
– Исках само да ви попитам дали имате огънче – мъжът все още стоеше до него.
(„Махни се, селяк!“)
– Не, съжалявам. Не пуша – Фил сви рамене, – но Моли може би има!
– Моли? – учудено попита мъжът.
– Да! Сервитьорката.
– Аха, благодаря.
Тропането по дъските се отдалечи.
Понякога нощем не ставаше от леглото, защото под него беше много тъмно. МНОГО тъмно. А то, чудовището, обичаше мрака. В него се беше родило и в него живееше и се хранеше. Мракът беше негов дом. Фил усети, че се е разтреперил, както преди двадесет и пет години. Сякаш още е в дядовата къща, завит до брадичката под юргана, потен и уплашен, впил поглед в спасителната светлина.
Изведнъж му се догади и той тромаво се измъкна и втурна към тоалетната. Моли го проследи с поглед. Днес Фил ѝ се струваше много странен.
Фил наплиска лицето си със студена вода, наведен над умивалника. Погледна в огледалото. Погледът му се плъзна върху отражението на една от кабинките зад него. Под вратата се виждаше едър зелен крак, покрит с люспи и брадавици. Пръстите завършваха с черни дълги нокти. Мъжът рязко се обърна към тоалетната. Сега нямаше нищо. Наведе се, но пак не успя да види има ли изобщо някой вътре (всъщност не желаеше да се навежда, а още повече да вижда зелени крака в обществени тоалетни).
Изхвърча, плати сметката си набързо и се качи на доджа си. Асфалтът започна да се движи под набиращата скорост кола. Но за разлика откогато идваше, сега нито си пееше, нито потропваше с пръсти по волана. Мислеше! Зеленото чудовище беше взело някой?! Но кой!
То се връщаше. Част от господин Мазлоу – малкия Фил, бе сигурна, че зеленото чудовище ще дойде да вземе и него. Големият Фил, от върха на своите 32 години, не вярваше в предчувствия. Не вярваше и в Зеленяка, защото бе пораснал, бе пътувал много, видял много и знаеше, че доказателства за причината за страха му просто няма.
„Зеленяк! Ти! Не! Съ! Ще! Ству! Ваш!“ – повтаряше като мантра малкият Фил, макар да знаеше, че е там. Не искаше да повярва, че нещо толкова голямо, лигаво, зелено, жестоко и гладно съществува. Но ако се върнеше… то щеше да го изяде.
(Малкият Фил потрепери, а по-големият просто стисна волана силно, защото му беше обещало (?!) Кога ли е говорил с него?)
Не! Не е говорил! Просто го знае. Знае го, както антилопата знае, че трябва да се пази от лъва. Защото и той яде. И самият Филип Мазлоу – търговски агент, прехвърлил тридесетте – знаеше, че трябва да бяга, да се пази, защото то ЯДЕ! А сега бе гладно. Сигурен бе в това.
Вечерта, когато се прибра вкъщи, беше много изнервен, при всеки шум подскачаше и макар че бе вече голям (както казваше дядо му: „Ти вече си голямо момче Фил и не трябва да се страхуваш“), преди да си легне, надникна под леглото, за да се увери, че там няма нищо. Заспа на светлината на лампа, завит до брадата, и макар през нощта да му се допика, не стана. Едва когато светлината на зората заля стаята му, се осмели да пусне крак пред дълбоката тъмнина и да стане. Страхът го бе вързал, сякаш бе потъркал вълшебната лампа и духът се бе появил – засега само в главата му. докога.
Кабинетът му бе изрядно подреден. Сигурно, защото имаше малко мебели – едно голямо бюро пред прозореца, в чийто край стоеше компютърът, пред него – удобно кожено кресло, два стола за посетители, закачалка и кошче за боклуци. Стените бяха боядисани в резеда и въпреки семплото обзавеждане, помещението лъхаше на „тежкария“.
Сутринта Фил влезе в кабинета си във видимо по-добро настроение от снощи. Познатата обстановка му вдъхна сигурност (или може би малкото мебели не позволяваха Нещо да се скрие?). Съблече шлифера се и го закачи в ъгъла, след което се тръшна в креслото. На вратата се почука и влезе госпожица Голдсън – секретарката му: