– Кафето, г-н Мазлоу.
– Благодаря, Силвия. Би ли ми донесла и сутрешния вестник.
– Разбира се, сър!
Тя се обърна и излезе, докато Фил сръбваше от черната ободряваща течност. След минута вратата се отвори и „Дейли нюз“ се оказа в ръцете му. Изтегнал се назад в коженото кресло, с чаша димящо кафе и цигара, четейки вестник посред бял ден – всеки би го взел за преуспяващ бизнесмен. А Фил би се ухилил, плеснал по бюрото и извикал „Ей, богу, така е!“. И може би беше така. Поне до момента, в който видя зеления крак в тоалетните. Оттогава не бе щастлив толкова колкото преди. А когато обърна на трета страница на вестника, може да се каже, че вече бе нещастен. Доста нещастен. На върха на страницата се мъдреше заглавие за жестоко убийство, а в средата на страницата по-интелигентните читатели можеха да разберат, че жертвите са семейство – мъж, жена и малко момиченце. Имаше и снимка. За стотни от секундата Фил разпозна гостите на крайпътното кафене от вчера. Вгледа се във фотографията. Колата на мъжа бе спряна на пътя, а самият той висеше с разрязано гърло на страничното стъкло. Жена му бе с размазана глава (до която на Фил му се стори, че вижда око), а Ели – дъщеря им, бе буквално разкъсана на парчета и разхвърляна около паркирания автомобил. Куклата ѝ се валяше в праха! Фил бе изтръпнал, блед, потен… рязко си пое дъх, от което гърдите го заболяха. Защото докато четеше, не бе дишал. Очите му се разшириха. Зад колата на снимката имаше зелено петно, неясно за всеки читател или дори за фотографа, направил кадъра, но Фил знаеше, че това е зелен КРАК. В следващия миг той припадна. За няколко секунди. Но когато пак отвори очи и погледна боязливо, зеленият крак беше все още на снимката. Тихият ужас, в който изпадна, не продължи дълго. Седеше на пода и плачеше безмълвно. Като малко дете. Но това му дойде ободряващо. Защото в един момент той осъзна, че това е действителността. А малкият Фил успя да убеди големия, че ще трябва да се бори (?!)… .Да се БОРИ? Изведнъж си спомни. Там, в къщата на дядо му, там, където заспиваше често със страх от зеленото в килера.
(под леглото)
(зад вратата)
(в сянката)
Там той се пребори със страха си. Една сутрин разказа на дядо си за ужаса, с който живее, и старецът го принуди вечерта, като се стъмни, да надникне под леглото и в килера. Там нямаше нищо и оттогава (до скоро), Фил бе забравил за това. Вече не се съмняваше какво трябва да направи. Да отиде в къщата на дядо си и както преди 25 години, да влезе в килера, за да се убеди, че няма нищо. Филип Мазлоу скочи от пода и изхвърча навън, без да си вземе шлифера.
Русото момиченце изпищя в съня си. Нещо меко и влажно го душеше, нещо черно притискаше очите му. Болката се надигаше като вълна в главата му. Белият дроб пищеше за въздух, съзнанието ревеше от ужас. Черната пелерина покри всичко, вълната преля и разби вълнолома. Настъпи тишина сред разпиляната по възглавницата детска коса, сред нетипично извитите ръце. В този миг млада жена нахлу в стаята. В нощта видя само ниската сянка, надвесена над детското креватче; в другата стая дете се събуди от ВИК. Майката се хвърли към сянката, но остър удар я запрати в стената. Тя почти не изпита болка, когато черепът ѝ се разби. Болката от мисълта, прелетяла за стотни от секундата, че нещо се е случило с дъщеря и?. Детето в съседната стая продължи да плаче… а на сутринта, когато полицията дойде и отвори врата, свързваща двете стаи, то видя малък плюшен крокодил на леглото на сестра си. На следващата нощ този крокодил оживя в детското съзнание. Детето вярваше. То знаеше, че това нещо е убило сестра му и майка му. И Зеленякът заживя в малките сиви клетки на измъчения мозък на Фил. Докато не нахълта смело в килера и не видя, че е празен. Оттогава заживя на друго, много по-топло и удобно място, от което можеше да контролира всичко.
Сивият додж спря пред паянтовата селска къща сред слягащия се прах. Времето сякаш забави ход, кучетата млъкнаха, кокошките скриха глави под крилете си, а къщата злобно изскърца. Неприветливо заключените кепенци и врати, буренясалият двор, жълтата олющена боя и полусъборената ограда навяха на Филип мрачни и меланхолични чувства. Чувство, че е изгубил детството си… „А, не загубих ли и още нещо… Нещо не изчезна ли още тогава. от живота ми. Нещо умря, но какво?“. Той хлопна вратата зад гърба си и се облегна на колата с поглед, забит в двора, в герана и старата изсъхнала слива.