– Хей, какво е станало? – извиках аз и я настаних на стола, на който допреди секунди спокойно седях и отпивах питие, съзерцавайки нощта.
Момичето изхриптя. Нищо не каза. Зениците ѝ също не мръднаха. Килна се на стола и реших, че е по-добре да я внеса. Вдигнах я на ръце и в този миг се чу първият гръм и капки дъжд забарабаниха по ламаринения навес над терасата. Внесох я вътре и я сложих в леглото. Събух обувките и мокрите чорапи и я завих. Навън вече трещеше като при второ пришествие. Тя лежеше спокойно. Включих мобилния, но нямаше обхват.
– Изчакай ме тук, ще ида до съседите да се обадя на Бърза помощ.
След това изхвръкнах, намятайки дъждобрана в движение. Оказа се, че изобщо не пази от дъжда. А и съседите не си бяха вкъщи. Изтичах до кметството, което, естествено, също бе заключено, а и пазачът не беше там. Вече целият бях мокър и почвах да замръзвам. Явно се налагаше да се справя сам. Прибрах се на бегом и надникнах в стаята. Момичето лежеше така, както го бях оставил.
– Как си? Добре ли си?
Тя ме погледна и видях колко прозрачно сини са очите и?. Леко ми кимна.
– Искаш ли да се изкъпеш, имаш ли рани, нещо боли ли те?
– Не, нищо не ме боли, само ми е някак празно – гласът ѝ бе гърлен и дрезгав, а думите изскачаха някак трудно, със заваляне. – Моля те, заведи ме до банята.
Помогнах ѝ да се надигне, тикнах ѝ кърпа в ръката и я заведох до банята. Видях как пуска водата и затворих вратата след себе си.
Преоблякох се и си сипах питие. Преди да пресуша чашата, вече спях като къпан, унесен от ударите на капките дъжд в стъклото и шуртящата вода в банята. Заспах и засънувах…
Дъждът шиба листата и звукът от това и от вятъра, огъващ високите тополи почти до земята, се превръща в грохот. Мрачно е, но очите ми виждат през тъмнината. Топлината извира от тялото ми, което се мие от падащия от небето водопад. Вървя бързо като често се оглеждам назад. Нещо ме преследва. Почти гол съм, защото се движа през гъсталаци, храсти и клони, които ме дерат до кръв… Не усещам страх, а само знам, че трябва да бягам. Нещо е зад мен. Дъхът му е студен. Постепенно започвам да тичам, тичам… тичам… изведнъж земята пропада под краката ми и цопвам във вир. Черен вир. Бавно потъвам, а дъхът ми излиза на малки мехурчета. Те стават все по-малки и по-малки. Очите ми губят усета за светлина, когато виждам дълга сянка да пада над черната вода…
Събудих се с писък на страх. Бях в леглото си, целият чаршаф бе увит около тялото ми и полепнал от пот. Станах и с треперещи крака отидох до банята. Наплисках се с вода и сложих джезвето на котлона. Тогава се сетих за момичето в другата стая. Надникнах. Видях я седнала на леглото, с отворени очи, които светеха в тъмнината с леденосин блясък. Тя се обърна към мен и ме погледна. Погледът ѝ се проясни и стана смарагдово зелен, а къдриците ѝ се отпуснаха тежно на голите рамене.
– Ела с мен – промълви тя, – ела и ме освободи.
Едва сега осъзнах, че съм станал гол, както спях, и се шмугнах в стаята си. Навлякох джинсите и ризата и пак излязох.
Кафето бе готово. Сипах в чашата и се обърнах. Тя бе вече зад мен.
– Ела с мен…
– Коя си ти? Какво си?
– Аз съм… не знам – сълза се търкулна. Очите ѝ бяха вече топли, тялото ѝ трепереше, а тя се олюляваше. – Аз се събудих в… гора… събудих се… и те бяха… бяха там… над мен…
– Кои те? Коя гора? Къде? – бях тотално объркан.
– Моля те. Ела с мен – вече ме гледаше умоляващо.
Отпих глътка кафе.
– Но навън вали! – казах го ни в клин, ни в ръкав.
– Там, където бях, е студено и мокро. Там е неприятно. Няма топли чаршафи, няма баня с топла вода и пухкав пешкир… Там… бяха и те. Там са още. Моля те!…
Не довърши, но аз знаех.
– Облечи се. Ще дойда. Само ме заведи.
Облегнах се на рамката, с чаша в ръка, и я погледнах. Изглеждаше толкова малка и беззащитна, като нахлузваше балната си рокля, обърната с гръб към мен. Свенливо. Сякаш допреди малко не стоеше настръхнала гола срещу мен. Погледна ме през рамо подканящо. Знаех какво иска. Приближих се и бавно обхванах с палец и показалец щифтчето на ципа. Нежно го дръпнах нагоре, стараейки се да не прескоча зъб.
– Благодаря.
– Води ме – просто казах, оставяйки недопитото кафе на масата. Излязохме и тръгнахме. Тя напред, аз след нея. Как ли изглеждахме, ако имаше кой да ни види. Дребничко момиче, с мокра официална рокля с голи рамене и пусната къдрава коса, босо и слабичко, и бос мъж, с джинси и риза, след нея… Добре, че нямаше никой в тази буря. Само след минута бях мокър, все едно излизах от банята.
– Коя си ти? – наруших мълчанието.