Момичето се извърна и сложи показалец пред устните си. После се обърнахме и продължихме. Минахме през площада на селото и се отправихме към Кучешката дупка. Вече тичахме. Близо до края на селото, вляво, бяха гробищата. Тя свърна към входа, почти на бегом. Мярнах един некролог на влизане. На него след „Скръбна вест“ пишеше: „Миглена Варварска, на 19 г. Обичната ни дъщеря, племенница и съученичка ни напусна…“. Снимката бе на моята спътница!
Спрях се, не усещах дъжда, който ме обливаше, не усещах как водата влиза в очите ми. Толкова мъка изпълни вените!
Толкова жал! Толкова трепет! Всичко бе свършило!
– Ела. Ела бързо!
Тя ме викаше. Все пак беше там. Все пак беше…
Върна се към мен и ме видя, че гледам некролога и?. Сякаш малка искра страх изплува в очите и?. Тези невинни очи на дете – жена.
– Не го гледай. Не чети. Моля те.
– Но ти… тук ли си? Истинска ли си?
Ръката ѝ като малка отровна змия се стрелна и ме зашлеви. Рязката огнена болка ме изтръгна от унеса… от ноктите на гарвана, който искаше да отнесе душата ми там, където реките се изтичат.
– Имам нужда от теб! – хвана ме за ръка и ме поведе между увитите с бръшлян каменни паметници, дъбовете, чемширите, по калните пътеки на отдавна забравени и избягвани селски гробища.
Направи ми знак да мълча и тихо надникнахме иззад стара гробница.
Тогава ги видях. Три-четири фигури, купчина пръст, ковчег върху пръстта, отворен капак. Нежно бяло тяло, простряно в мръсотията. Видях ги как дърпат малката бална чантичка, как разглеждат тънкото златно синджирче, което бяха свалили току-що. Видях ги как отварят чантичката, вадят снимки и се смеят най-просташки и долно. Видях ги и я чух:
– Мама ми я купи за бала. Тази рокля и тази чантичка. А вътре сложи снимка на цялото ни семейство, за да не забравям откъде съм тръгнала, за да се обръщам към корените си, за да знам, че каквото и да се случи, мога да разчитам на семейството си. А за това синджирче спестява няколко месеца. За да ми го купи.
Видях сълзите, видях мъката и жалостта и?, видях как в гърдите ми се разраства цветето на яростта. Оставих ястреба на злото да впие нокти в сърцето ми, пуснах ръката на момичето и приведен, се промъкнах към тримата цигани-гробари. Бяха оставили лопатите си зад гърба си. Една от тях се оказа в ръцете ми. Първият удар се стовари върху черепа на най-близкия до мен. Той не успя и да извика, просто се строполи и катурна в калната дупка. В тъмнината другите видяха само, че пада, но нищо повече. Вторият ме видя чак когато изникнах пред него и забих лопатата в стомаха му. Изгъргори, преви се на две и рухна до гроба върху купчината пръст. Третият извика и побягна. Втурнах се след него и го настигнах едва в края на селото, където го халосах през коленете. Падна на асфалта и с циврене започна да лази, врещи и умолява. Гледах тази жалка отрепка и злобата от вандалския акт се надигаше като мощно цунами. Вдигнах човекоподобното от земята и го замъкнах на 20 метра от табелата: „Добре дошли в…“. От дупката се чуваше лай. Кучетата явно подушваха кръвта. Хвърлих го долу сред тях. Лаят затихна.
Сякаш силите ме напуснаха. Като старец се обърнах и се върнах до гробищата. Приближих се до гроба. Там ковчегът бе отворен, а момичето стоеше до него и ме чакаше.
– Благодаря ти – усмихна се тя. – Знаех си, че мога да разчитам. Че не е късно.
– Не е късно за какво?
– Да те призова – тя се усмихна. Целуна ме по бузата и тръгна да излиза от гробищния парк.
Краката ми бяха натежали като олово. Опитах се да извикам след нея, да я догоня, но се движех едвам-едвам…
Линейката тръгна без сирени, а на мястото на катастрофата останаха да се веят само полицейските ленти.