Жълтите ѝ очи го изгаряха. Той бързо пусна цепеницата в огъня, сви се под одеялото и заспа.
Луната изгря, пълна и неумолимо зла. Снегът се стелеше като мъгла. От тъмната пещера се плъзна дълга и озъбена сянка и започна да се провира между дърветата. Вървеше на север. През гората… Стигна до една гола полянка и призрачната светлина огря дългото, мускулесто човешко тяло, покрито със сиви дебели косми, и вълчата муцуна с бясна пяна по огромните, подобни на ножове, зъби. Вълкодлакът изви муцуна срещу луната, подуши въздуха и продължи напред!
Луната бе жадна!
Лиан Огнената знаеше това. Тя познаваше природата и чувстваше, че древният вълк е излязъл на лов. Познаваше го от хиляда години и знаеше, че колкото повече хората го изтласкваха на юг, толкова по-кръвожаден ставаше. И той, и тя мразеха хората. Те бяха отнели чистотата на природата, бяха ги изгонили от родните им места и ги бяха преследвали и убивали, но омразата помежду им беше по-силна от всичко друго. Тяхната вражда бе по-древна и много по-силна. Те бяха отколешни врагове. Воюваха за горите, за планините, за полетата и реките и макар че имаше още много обитатели на тези места, те бяха най-силните господари на земята, затова и враждата им бе непогасима.
Докато мислеше за вълкодлака, тя запали огън. Стихия пасеше наблизо и нервно потрепваше с ранено крило. „И той го усеща“, помисли си Огнената. Съблече бялата ефирна дреха и с гола свежа плът стъпи в огромния, бясно горящ огън. Пламъкът лизна люспестите ѝ пети и стъпала, големите хищни нокти. Покатери се по гладките, мускулести прасци, кръглите бели колене, тръпнещите девичи бедра, стегнатия задник и тънкия кръст, облиза плиткия пъп и се вмъкна между краката и?. Облада я! Лиан Огнената разпери ръце и извика. Огънят избухна и хищно сграбчи гърдите ѝ и целуна щръкналите зърна, раздруса широките ѝ рамене и облиза жадните ѝ устни. Зарови пръсти-пламъци в косата ѝ, тя отвори очи, за да изреве отново от удоволствие, от вселенския си оргазъм. Вече бе готова за войната. Хвърли се в снега и уморена, заспа. Сила за живот, постигната чрез смърт.
Овчарят се събуди късно следобяд. Беше отпочинал и готов да търси самовилата. Ни най-малко не се съмняваше, че е видял точно такава. Вярваше в митовете, а и коя друга жена би излязла гола през зимата с хвърковат кон… Коя друга бе толкова красива…
Облече се, взе пушката и излезе. Преди да тръгне, се сети за овцете, които гладно блееха, и им хвърли сено. Върза кучетата и отиде на мястото на снощната драма. Видя следите, мястото, където бе лежал конят, очертанията на женско тяло и напоения със самовилска кръв сняг. Човекът го загреба с шепа и бавно го изяде. Радваше се, че е докоснал нещо от нея. Снегът се стопи в устата му, с вкус на месо, сладък… и с някакъв неуловим полъх на старост. Момъкът се изправи и тръгна към гората. Знаеше къде да отиде. Старите хора разправяха за самовилската поляна – там горе, на върха, сред най-гъстата гора, където слънце не докосва земята. Там бе Тя. И докато вървеше, мислеше и мечтаеше за тази жена. Искаше да я обладае и покрие с милувки. Искаше да бъдат едно цяло.
Той вървеше нагоре и все я виждаше пред себе си – гола, невинна, беззащитна, ранена, апетитна… и бързаше, бързаше към поляната. Мускулите на краката го заболяха, почти изтръпнаха от ходене, но най-накрая стигна гората и се запровира през нея. Последните дървета се отдръпнаха и той видя…
Вижда огъня, тихо и спокойно горящ. До него в кръв лежи Тя и сякаш спи. Крилатият кон е проснат мъртъв в кръв на другия край на поляната… и тогава съзира грозния, разкривен звяр, устремен към Нея. От устата на вълка капе кръв.
Решава да действа, не може да стои и гледа как Тя ще бъде убита, изядена… Сваля пушката от рамото си, прицелва се в звяра и стреля. Вълкът подскача и пада ничком. Момичето скача право и с един скок стъпва в огъня. В очите ѝ се чете злобата на хищник, изпуснал жертвата си. Овчарят осъзнава, че чува мислите и,: „Ах, този глупав човек. Бях го издебнала… още няколко крачки и щеше да е мъртъв!“. Опитва се да ѝ извика „извинявай“, опитва се да измоли прошка за глупостта си, но в този момент две челюсти с най-острите зъби се впиват в гърлото му. Усеща топлата си кръв да се стича по врата и гърдите му… пада. Вените му пулсират и горят. От раната бликва пламък и угасва.
Лиан Огнената се хвърли към вълкодлака малко след като прехапа гърлото на човека, и го яхна. Той се замята лудо, но Тя впи пръсти и нокти в раменете му и успя да се задържи. Наведе се и захапа отзад врата му. Огнената ѝ коса покри муцуната му и той запищя от жестоката болка на изгореното. Самовилата разкъса раменете му с нокти, заби пръсти в ненавистните очи на животното. Докато се бореше с него, лицето ѝ се сгърчи, оголвайки хищна муцуна с остри зъби и злобно изражение. Вълкодлакът заскимтя от болка. Тя заби пръсти още по-навътре и ноктите ѝ достигнаха мозъка му. Изрева жално и падна. Лиан скочи от него, провря се между предните му лапи, заби зъби в гърлото му и отпи от вълчата кръв. Тялото потрепера, изхриптя и замря. И този път тя победи.