- Хммм – измрънка полицаят, докато излизаше, – все пак ми напомня на нещо това стъкълце. Прилича ми на…
Радиостанцията запращя и той се втурна към колата, захвърляйки предмета на земята. А на мукавите лежеше най-красивото момиче в света – Стъкленото момиче!
Свобода за живот
Част 1
Кафявата планета
Джек Ридъл изпи таблетка витамини и седна зад контролния пункт на скутера си. През визьора видя прелитащи звезди и планети, които потъваха в мрака зад него. Той си помисли, че и с живота е така. Събития, ситуации, действия са в един миг част от теб, а после отлитат назад в миналото, отстъпвайки място на други събития, които след настоящия миг изчезват и така се редуват чак до смъртта и единствената следа, която оставят, е в спомените на човека. Но без тези спомени човек е нищо. Без тях не може да гради бъдещето си. Те са като тухлите за строителя.
Джек си спомни негостоприемната планета, която беше посетил преди седмица. Той трябваше да закара муниции и провизии за поста там. Постът осигуряваше спокойствие на планетата и народа и?, потушаваше бунтовете му, за да може да работи робски безспир. Тогава Джек бе нападнат от трима роби и само благодарение на това, че гарнизонът ги засече, оживя. Те бяха пленени и обесени за назидание на останалите. Пред Джек изплуваха злобните, едва прикрити погледи на хората, плачът и молбите на роднините. Младата жена на единия от нападателите дори се влачеше в краката му, цялата в сълзи, късаше си дрехите и му се предлагаше в замяна на живота на съпруга и?. Той се опита да ѝ обясни, че не е избрал тази присъда, че постът му е съдебен заседател, но тя не го разбра. Помисли, че ѝ отказва и започна да се дере до кръв. Умря малко след мъжа си… Това покърти Джак и той си тръгна по-рано от обикновено, макар че там природата доста му напомняше за земната.
Тихото изписукване на радара го измъкна от унеса, в който бе изпаднал, докато наблюдаваше звездите. Под него се намираше гола кафява планета, а скутерът му бе на орбита около нея.
- Какво става? – измърмори Джек и чукна един клавиш. На екрана изскочиха координатите. Той си отдъхна. Само беше сбъркал едно число при въвеждането им и автопилотът го бе запратил тук.
Ридъл се зае да коригира данните на полета, когато нещо привлече вниманието му. Долу имаше пет-шест точки с големината на глава на топлийка, които блестяха на фона на кафявата земя. Той се вгледа. Около точките се забелязваше петно, малко по-светло от цвета на планетата. „Сигурно са вулкани“ – помисли си Джек, но друг глас го опонира: „А ако са хора, кацнали аварийно?“.
„Да, но на планетата няма кислород.“
„Е, да, може тъкмо да им свършват бутилките на скафандрите.“
„Не е възможно да са хора. Нямаше сигнал за изпаднал в беда кораб“ – опита се да се измъкне благоразумно Джек.
„А ако са напуснали кораба толкова бързо, че не са могли да дадат сигнал?“ – опонираше Съвестният Джек.
„Е-е-е!“ – сви рамене Благоразумният.
„Няма «е»! Слизаме!“ – Съвестта най-накрая млъкна и Ридъл остана в недоумение какво да прави.
Първо реши да види какви са условията долу и изпрати робот-изследовател със сонда. Докато го чакаше, разгледа информацията за местоположението на планетата. Тя бе доста голяма и четвърта в системата на едно двойно слънце. Намираше се далече от всякакви пътнически и търговски пътища, не бе населена, тъй като нямаше кислород. Опита се да влезе и в базата данни на Вселенската тайна космическа служба за планетарно изследване (ВТКСПИ), но компютърът му отказа достъп. Това го заинтригува. Малко планети бяха закодирани (може би имаше нещо важно там). Джек се усмихна. Неговият приятел Конър – бивш съученик, а сега заместник-инспектор и главен изследовател в ВТКСПИ – му беше подарил свой проект, който още не бе влязъл в употреба. Това бе малък компютърен декодер за еднократна употреба. Въпросът бе дали си заслужава да го изхаби, дали наистина имаше нещо важно на планетата… Мислите му бяха прекъснати от пристигането на робота. Данните съвпадаха с това, което знаеше: атмосферата се състоеше от азот, въглероден оксид, въглероден диоксид, сяра и съвсем малко кислород, който не съществуваше в самостоятелна форма. Почвата по състав бе много близка до лунната, нямаше данни за живот – растения, животни. Тук-там имаше огромни басейни от течна скална маса и нищо друго. Джек се почеса по тила и погледна към планетата. Две от точките бяха избледнели, а третата доста бързо губеше светлината си. Той включи декодера. На екрана плъзнаха няколко изречения. Някъде в дълбините имаше огромно количество кислород, който обаче не можеше да пробие нагоре. Земното притегляне беше нормално, а температурата – около 51 градуса. Най-интересното за пилота бе, че в една долина въздухът беше пробил през пукнатина в скалите и беше като мехур. Тази долина имаше растителност, няколко вида животни, вода и идеални условия за живот. Тя бе заобиколена отвсякъде с планини, също обрасли, които с обедняването на въздуха ставаха все по кафяви. Вторият интересен факт беше, че имаше големи червеи по цялата планета, които бяха виновниците за натрупването на кислорода под почвата. Според информацията на монитора му те бяха дълги около 5 метра, с големи клетъчни очи и меко слузесто тяло, хранеха се с въглерод (Джек разтри слепоочията си), поет от CO2 и CO и след като слезеха в тунелите си, отделяха кислород. Другите данни останаха тайна за Ридъл, защото имаха парола за достъп. Явно бяха много важни и секретни. Човекът бе шокиран. Всичко звучеше много фантастично, особено за тези червеи, които се хранеха с въглерод. Не бе възможно. Противоречеше на всичко, което бе учил и знаеше. Джек реши да слезе!