Дяволът, който дълго беше лежал, без да шавне, заподскача в чувала от радост; но ковачът помисли, че е закачил чувала с ръка и сам е предизвикал това движение, стовари върху чувала огромния си юмрук, намести го на гърба и се запъти към Пацюк Пузати.
Този Пацюк Пузати наистина е бил някога запорожец, но дали са го изпъдили, или сам е избягал от Запорожието, това никой не знаеше. Отдавна вече, от десетина години, ако не и от петнайсет, живееше в Диканка. Отначало я караше като истински запорожец; нищо не похващаше, спеше три четвърти от деня, ядеше за шестима косачи и изпиваше отведнъж почти половин кофа; то наистина имаше и къде да го смести, защото Пацюк, макар че беше нисък, на ширина беше доста внушителен. А шалварите му бяха толкова широки, че колкото и голяма крачка да направеше, краката му не се виждаха и сякаш бъчва се търкаляше по улицата. Може би тъкмо затова го бяха нарекли Пузати4. Не бяха минали и няколко дни, откакто заживя в селото, и вече всички разбраха, че е знахар. Разболееше ли се някой от нещо, веднага викаха Пацюк; а Пацюк само като прошепнеше няколко думи, болката минаваше, като че не е била. Случеше ли се някой изгладнял дворянин да се задави с рибя кост, Пацюк умееше така изкусно да го удари с юмрук по гърба, че костта отиваше където трябва, без да причини на дворянското гърло никаква вреда. Напоследък рядко го виждаха. Причината беше може би мързелът, а може би и това, че от година на година му ставаше все по-трудно да минава през вратата. Затова миряните трябваше да ходят при него сами, ако им трябваше за нещо.
Ковачът отвори плахо вратата и видя Пацюк, седнал на пода по турски пред едно малко каче, на което беше сложена паница с галушки. Паницата беше нагласена сякаш нарочно наравно с устата му. Без да помръдне пръст, той беше навел леко глава към паницата и сърбаше чорбата, като улавяше от време на време със зъби и някоя галушка.
„Не, той е май по-мързелив и от Чуб — помисли си Вакула: оня поне яде с лъжица, а тоя не иска и пръста си да мръдне!“
Пацюк беше навярно толкова зает с галушките, че сякаш изобщо не забеляза влизането на ковача, който, щом пристъпи прага, му се поклони дълбоко.
— Дошел съм при твоя милост, Пацюк! — рече Вакула и пак се поклони.
Дебелият Пацюк вдигна глава и отново засърба галушките.
— Разправят, че ти, не ми се сърди… — започна ковачът, събрал кураж, — казвам го не за да те обидя, разправят, че си бил малко нещо роднина с дявола.
Като издума това, Вакула се уплаши, защото реши, че се е изразил без заобикалки и не е смекчил силните думи. Очакваше, че Пацюк ще грабне качето заедно с паницата и ще му ги запрати право в главата, та поотстъпи и се прикри с ръкав, да не би горещата чорба от галушките да му опръска лицето.
Но Пацюк само го погледна и пак засърба галушките. Окуражен, ковачът реши да продължи.
— Дошъл съм при теб, Пацюк, да ти даде Господ всичко в изобилие и хляб в пропорция! — ковачът умееше да вмъкне понякога модерна думичка; беше се поизпраксал още в Полтава, когато боядисваше дървената ограда на стотника. — Няма живот за мен, грешния! Нищо на този свят не може да ми помогне! Да става каквото ще, трябва да търся помощ от самия дявол. Кажи ми, Пацюк — рече ковачът, като го виждаше, че продължава да мълчи, — какво да правя?
— Като ти трябва дяволът, върви при дявола! — отговори Пацюк, без да вдигне очи към него, и продължи да лапа галушките.
— Тъкмо за това съм дошъл при теб — отговори ковачът и се поклони, — мисля, че освен теб никой на този свят не знае пътя до него.
Пацюк — ни дума, дояждаше последните галушки.
— Много те моля, добри човече, не ми отказвай — настояваше ковачът, — свинско ли ти се доще или наденици, брашно или, да речем, платно, просо или нещо друго, ако ти потрябва… както си му е редът между свестни хора… няма да ми се досвиди. Кажи ми поне как да намеря пътя до него?
— Комуто дяволът е зад гърба, няма защо да ходи далече — каза равнодушно Пацюк, без да променя положението си.
Вакула се вторачи в него, като че ли обяснението на тези думи беше изписано на челото му. „Какво говори той?“ — питаше безмълвно лицето му; а полуотворената му уста беше готова да налапа като галушка първата дума. Но Пацюк мълчеше.
Тогава Вакула забеляза, че пред него вече нямаше нито галушки, нито каче; вместо тях на пода бяха сложени две дървени паници: едната пълна с вареники, другата със сметана. Мислите и очите му се насочиха неволно към тези ястия. „Да видим — рече си той — как ще яде Пацюк варениките. Сигурно няма да пожелае да се навежда и да ги сърба като галушките, то и не може: вареника трябва първо да го топнеш в сметаната.“