Едва успя да си го помисли и Пацюк зина, погледна към варениките и отвори още по-широко уста. Тогава един вареник изхвърча от паницата, пльосна се в сметаната, обърна се и на другата страна, подскочи и уцели право устата му. Пацюк го изяде, зина пак и втори вареник скочи по същия начин в устата му. Оставаше само да си направи труда да го сдъвче и глътне.
„Брей, какви чудеса!“ — помисли си ковачът, зяпна от учудване, и в същия миг забеляза, че един вареник се навира в устата му и вече му цапа устните със сметана. Ковачът го отблъсна, изтри устни и се замисли какви чудесии стават по света и на какви хитрини научава човека нечистата сила; сега беше вече убеден, че само Пацюк може да му помогне. „Ще му се примоля още веднъж, нека ми обясни хубавичко… Но по дяволите! Та нали днес е Бъдни вечер и се пости, а той яде вареники, блажни вареники! Какъв съм глупак наистина, стоя тук и трупам грехове! Назад!“ И набожният ковач изхвърча презглава от стаята.
Но дяволът в чувала, който вече се радваше предварително, не можа да понесе от ръцете му да се изплъзне такава чудесна плячка. Щом ковачът свали чувала, той изскочи от него и яхна шията му.
Мраз пробяга по кожата на ковача; уплашен и пребледнял, той не знаеше какво да прави; вече искаше да се прекръсти… Но дяволът наведе кучешката си муцуна над дясното му ухо и каза:
— Аз съм твой приятел, за другар и приятел съм готов всичко да сторя. Пари ще ти дам колкото щеш! — изпищя той в лявото му ухо. — Оксана ще бъде наша още днес — прошепна той, извърнал муцуната си сега към дясното му ухо.
Ковачът стоеше и размишляваше.
— Добре! — каза той най-сетне. — На такава цена съм готов да бъда твой!
Дяволът плесна с ръце и от радост препусна в галоп върху шията на ковача. „Пипнах ли го най-сетне тоя ковач! — мислеше си той. — Сега ще ти върна, миличък, за всичките ти цапаници и измишльотини, дето ги дрънкаше за дяволите! Какво ще кажат моите приятели, когато научат, че най-набожният човек в цялото село е в ръцете ми?“ И дяволът се засмя от радост, като се сети как ще ядосва в ада цялото опашато племе, как ще беснее куцият дявол, който се смяташе пръв в хитрините.
— Ей, Вакула — изписка дяволът, без да слиза от врата му, сякаш се страхуваше ковачът да не му избяга, — нали знаеш, че без договор нищо не става.
— Аз съм готов — каза ковачът. — Чувал съм, че вие искате той да е подписан с кръв; чакай да извадя от джоба един гвоздей! — той изви ръка назад и хоп — хвана дявола за опашката.
— Виж го ти, какъв шегобиец! — разсмя се високо дяволът. — Хайде стига, стига с тия шеги!
— Чакай, миличък! — извика ковачът. — Ами на това какво ще речеш? — и той се прекръсти, а дяволът стана кротък като агне. — Чакай — каза той и го смъкна за опашката на земята, — ще ти кажа аз на теб как се подучват на грях добрите хора и честните християни! — и ковачът, без да изпуска опашката, го яхна и вдигна ръка да се прекръсти.
— Смили се, Вакула! — изстена жално дяволът. — Всичко, каквото поискаш, всичко ще направя, само спри да ме мъчиш: не стоварвай върху мен страшния кръст!
— А, виж го ти с какъв глас запя, немецът проклети! Сега знам какво да правя. Хайде веднага да ме откараш, както съм те яхнал! Чуваш ли, искам да летиш като птица!
— Къде? — попита тъжно дяволът.
— В Петербург, право при царицата! И ковачът премаля от страх, като усети, че се вдига във въздуха.
Дълго стоя Оксана, замислена над странните думи на ковача. Нещо вече й подсказваше, че постъпи с него прекалено жестоко. Ами ако наистина се реши на нещо страшно? „Току-виж, от мъка намисли да се влюби в някоя друга и повече от яд нея да нарича първа хубавица в селото? А, не, той мен обича. Аз съм толкова хубава! Никоя няма да му хареса повече; той само се шегува, преструва се. Няма да минат и десет минути, и сигурно ще дойде да ме погледа. Аз наистина съм сурова с него. Трябва да му позволя, уж без да искам, да ме целуне. Как ли ще се зарадва!“ И вятърничавата красавица вече се шегуваше с приятелките си.
— Почакайте — рече една от тях, — ковачът си е забравил чувалите; я вижте какви страшни чували! Наколедувал е много повече от нас: както гледам, по четвърт овен са му хвърляли, а надениците и погачите сигурно чет нямат. Разкош! Ще има да се тъпчем през празниците до пръсване.
— Тези чували на ковача ли са? — подхвана Оксана. — По-скоро да ги замъкнем у дома, да видим хубавичко с какво ги е натъпкал.
Всички одобриха със смях това предложение.
— Но ние не можем да ги помръднем! — извикаха в един глас момите, като се силеха да вдигнат чувалите.
— Почакайте — каза Оксана, — ще изтичаме веднага за шейна и ще ги откараме с шейната.