— Плешивият дявол ще ти го покаже, не ние — каза кумът и се изпъчи.
— Ти що се вреш? — каза тъкачът. — Ние сме го напълнили, не ти.
— А, не, ти ще ми го покажеш, пияницо неден! — извика жената, удари високия кум с юмрук в брадата и взе да напира към чувала.
Тъкачът и кумът бранеха мъжествено чувала и я накараха да отстъпи. Но не бяха успели да се посъвземат, и съпругата нахлу в пруста, вече с дилафа в ръка. Перна ловко мъжа си с дилафа по ръцете, а тъкача по гърба и вече беше до чувала.
— Защо я пуснахме? — опомни се тъкачът.
— Защо сме я били пуснали! Ти защо я пусна? — отвърна хладнокръвно кумът.
— Вашият дилаф трябва да е железен! — обади се след късо мълчание тъкачът и се почеса по гърба. — Мойта булка купи лани на панаира един дилаф, двайсет и пет копейки даде — ама от него… не боли…
В това време тържествуващата съпруга сложи на пода светилника, развърза чувала и надникна в него. Но навярно старите й очи, които така добре бяха видели чувала, този път я измамиха.
— Брей, че тук има цял шопар! — възкликна тя и плесна с ръце от радост.
— Шопар! Чуваш ли, цял шопар! — сръга тъкачът кума. — Ама на, ти си виновен за всичко!
— Какво да се прави? — отвърна кумът и сви рамене.
— Как какво? Защо стоим? Да й вземем чувала! Хайде, хайде!
— Я се махай оттук! Марш! Шопарът е наш! — викаше тъкачът и напираше.
— Махай се, махай се, дяволска жено! Не е твой — взе да напира и кумът.
Съпругата грабна пак дилафа, но в това време Чуб се измъкна от чувала, застана насред пруста и взе да се протяга като човек, който току-що се е събудил от дълъг сън.
Жената на кума извика, плесна се с длани по хълбоците и всички зяпнаха неволно.
— Какви ги дрънка тая глупачка: шопар! Това не е шопар — опули се кумът.
— Я виж какъв човек са натикали в чувала! — каза тъкачът и заотстъпва от страх. — Кой каквото ще да казва, да пукна, ама в тая работа има пръст нечистата сила. Невъзможно е той да е минал през прозореца.
— Я, че това бил кумът! — възкликна кумът, като се вгледа.
— А ти за кого ме взе? — каза Чуб и се засмя. — Хубава шега ви скроих, нали? А вие искахте комай да ме изядете вместо свинско? Почакайте, ще ви зарадвам: в чувала има още нещо — хич да не е шопар, все ще е я прасе, я друго животно. Под мен непрекъснато шаваше нещо.
Тъкачът и кумът се втурнаха към чувала, стопанката се вкопчи от другата страна и пак щяха да се счепкат, но псалтьт разбра, че сега няма къде да се скрие, и се измъкна от чувала.
Жената на кума се вцепени и изтърва крака, за който вече дърпаше псалта от чувала.
— Я виж, то имало още един! — възкликна уплашено тъкачът. — Дявол знае какво става на този свят… главата ми се мае… не наденици или погачи, ами хора тъпчат в чувалите!
— Това е псалтът — измърмори Чуб, смаян повече от останалите. — Я виж ти! Виж я ти тая Солоха! Да ни напъха в чувала… Абе гледам аз — къщата й пълна с чували… Сега разбрах всичко: във всеки чувал е имало по двама души. А аз си мислех, че тя само на мен… Виж я ти, пустата му Солоха!
Момите се почудиха, като не намериха единия чувал. „Няма как, ще ни стигне и тоя“ — чуруликаше Оксана. Всички хванаха чувала и го натовариха на шейната.
Кметът реши да си мълчи, като разсъждаваше: ако се развика сега да развържат чувала и да го пуснат, глупавите момичета ще се разбягат, ще помислят, че в чувала има дявол, и той ще остане на улицата може би чак до утре. А в това време момите се хванаха дружно за ръце и полетяха като вихър с шейната по скърцащия сняг. Много от тях сядаха със смях върху шейната; други скачаха право върху кмета. Кметът реши всичко да изтърпи. Най-сетне пристигнаха, отвориха широко вратата към пруста и стаята и вмъкнаха със смях чувала.
— Я да видим какво има тук — завикаха всички и се втурнаха да развързват.
В този миг хълцането, което не преставаше да мъчи кмета през цялото време, докато беше в чувала, така се засили, че той се разхълца и закашля високо.
— Ах, вътре има някой! — извикаха всички и се втурнаха уплашени към вратата.
— По дяволите! Къде сте хукнали като луди? — каза Чуб, който тъкмо влизаше през вратата.
— Ох, татко! — промълви Оксана. — В чувала има някой!
— В чувала ли? Откъде взехте този чувал?
— Ковачът го захвърли насред пътя — отговориха всички в един глас.
„Да, аз нали казвах?…“ — рече си Чуб.
— Та от какво се уплашихте? Я да видим. Е, хайде, човече, хем, моля те, не се обиждай, че не те наричам по име и презиме, хайде, излизай от чувала!
Кметът излезе.
— Ах! — възкликнаха момичетата.