„Значи и кметът се е наврял там — мислеше си учудено Чуб и го мереше от глава до пети, — виж ти каква била работата!…“
— Хм!… — Нищо друго не можа да каже.
Кметът беше не по-малко смутен и не знаеше как да започне.
— Трябва да е студено навън? — обърна се той към Чуб.
— Студеничко е — отговори Чуб. — Ама я позволи да те попитам, с какво си мажеш ботушите, с мас или с катран?
Той искаше друго да каже, искаше да попита:
„Как се напъха в тоя чувал, кмете?“ — но сам не разбра как каза съвсем друго.
— С катран е по-добре — отговори кметът. — Е, хайде, довиждане, Чуб — и той нахлупи калпак и излезе от къщата.
— Защо го попитах така глупаво с какво си маже ботушите! — измърмори Чуб и погледна към вратата, през която беше излязъл кметът. — Пустата му Солоха! Такъв човек да напъха в чувал!… Брей, дяволска жена! А аз, глупакът… бе де го тоя проклет чувал?
— Хвърлих го в кьошето, вече е празен — отговори Оксана.
— Знам ги аз тия номера — празен бил! Я го дайте насам: вътре има още някой! Я го изтърсете хубавичко… Какво, няма ли? Виж я ти, проклетата жена! А като я гледаш — светица, като че блажно не е туряла в уста.
Но да оставим Чуб да си излива яда колкото му душа иска и да се върнем при ковача, защото сигурно е станало вече девет часът.
Отначало Вакула го достраша, като се вдигнаха на такава височина, от която долу, на земята, не можеше вече нищо да различи, и прелетя като муха толкова близо до месечината, че да не беше се понавел малко, щеше да я закачи с калпака. Но след малко се поокопити и почна да се подиграва на дявола. Ужасно му беше забавно да слуша как дяволът киха и кашля, когато сваля от шията си кипарисовото кръстче и го доближава до него. Нарочно вдигаше ръка да се почеше по главата, а дяволът мислеше, че се кани да го прекръсти, и летеше още по-бързо. Всичко беше светло във висините. Въздухът беше прозрачен сред леката сребриста мъгла. Всичко се виждаше и можаха дори да забележат как покрай тях мина като вихър един магьосник, седнал в гърне; как звездите, събрани накуп, играеха на криеница; как се кълбяха встрани като облак цял рой духове; как един дявол, който танцуваше на месечина, свали калпак, като видя препускащия ковач; как се връщаше бързо една метла, върху която, изглежда, току-що беше летяла вещица… и много още гнусотии срещаха. Всички, като видеха ковача, спираха за миг да го погледат, а после се понасяха по пътя си и продължаваха да си вършат своето; ковачът все летеше; изведнъж под него заблестя Петербург, целият в светлини. (Този ден имаше по някакъв случай илюминация.) Дяволът прелетя през бариерата, превърна се в кон и ковачът се видя посред улицата, яхнал вран жребец.
Боже мой! Тропот, гръм, блясък; от двете страни се издигат четириетажни стени; тропотът на конските копита, шумът от колелата кънтяха като гръм и ехото долиташе от четири страни; къщите растяха и сякаш никнеха от земята на всяка крачка; мостовете трепереха; каретите летяха; кочияшите, форейторите викаха; снегът свистеше под хилядите шейни, летящи във всички посоки; пешеходците се трупаха и притискаха към къщите, с редици от фенери пред тях, и огромните им сенки трептяха по стените и стигаха с главите си комините и покривите. Ковачът се озърташе изумен на всички страни. Струваше му се, че всички къщи са устремили към него безброй огнени очи и го гледат. Видя толкова много господа в скъпи кожуси, че не знаеше пред кого да сваля калпак. „Божичко, колко много господари има тук — помисли си ковачът. — Според мен всеки минувач с кожух е заседател, положително е заседател! А онези, дето се возят в такива чудни коли със стъкла, те, ако не са градоначалници, сигурно са комисари, а може и по-главни да са.“ Думите му бяха прекъснати от въпроса на дявола: „Право при царицата ли да те откарам?“ „Не, страх ме е — помисли си ковачът. — Тук някъде, не зная точно къде, са се настанили запорожците, дето минаха есенес през Диканка. Идваха от сечта, носеха документи за царицата; няма да е зле да се посъветвам с тях.“
— Ей, сатана, я се пъхни в джоба и ме заведе при запорожците!
Дяволът в миг отслабна и стана толкова мъничък, че лесно се напъха в джоба му. А Вакула не успя да се озърне и се озова пред една голяма къща, качи се, без сам да знае как, по стълбата, отвори една врата и се стъписа от блясъка на стаята, която видя; но се поокопити, като позна същите запорожци, които бяха минали през Диканка, насядали сега върху копринени дивани, подвили под себе си намазаните с катран ботуши и запушили най-серт тютюн, който се нарича обикновено махорка.
— Добър ден, панове! Помози Бог! Тук значи се случи да се срещнем! — каза ковачът, приближи се и се поклони доземи.