— Какъв е тоя човек? — попита седналият пред самия ковач един друг, седнал по-далеч.
— Не ме ли познахте? — попита ковачът. — Аз съм Вакула, ковачът! Като минахте есенес през Диканка, гостувахте ми, да ви даде Господ здраве и дълголетие, без малко два дена. И нова шина ви сложих тогава на колата, на предното колело.
— А — каза същият запорожец, — това е ковачът, дето рисува толкоз хубаво! Здравей, земляче, какво те води насам?
— Ами дощя ми се да погледам, разправят…
— Тъй, тъй, земляче — поизпъчи се запорожецът и като искаше да покаже, че знае да говори и руски, рече: — Що балшой город?
Ковачът също не искаше да се посрами и да се покаже новак, още повече че, както имахте възможност да видите по-горе, и той знаеше да говори грамотно.
— Знатна губерния! — отвърна той равнодушно. — Не ще и дума: къщите преогромни, картини наокачили прехубави. Много от къщите изписани с букви от златен варак чак до прекаленост. Не ще и дума, чудна пропорция!
Запорожците, като чуха как свободно се изразява ковачът, останаха от него с много благоприятно впечатление.
— После ще си поприказваме повечко, земляче, а сега отиваме веднага при царицата.
— При царицата ли? Ах, бъдете така добри, панове, вземете ме и мен!
— Теб ли? — рече запорожецът с такъв израз, с какъвто говори наставникът на своя четиригодишен възпитаник, който го моли да го качи на истински, на голям кон. — Че ти каква работа имаш там? Не, не може — и лицето му стана важно-важно. — Ние, братко, ще разговаряме с царицата за наши си работи.
— Вземете ме — настояваше ковачът. — Помоли ги! — прошепна той тихо на дявола и удари с юмрук джоба си.
Не успя да го каже, и другият запорожец се обади:
— Хайде да го вземем, братлета.
— Е, хайде да го вземем! — рекоха останалите.
— Обличай тогава дрехи като нашите.
Ковачът взе да навлича един зелен жупан, когато вратата изведнъж се отвори и влезлият човек със сърмени ширити каза, че е време да тръгват.
Ковачът пак се зачуди, когато се понесе в огромна карета с олюляващи се ресори, когато от двете му страни затичаха назад четириетажните къщи, а павираната улица загърмя и сякаш се затъркаля под краката на конете.
„Господи, колко светлини! — мислеше си ковачът. — У нас и денем не е толкова светло.“
Каретите спряха пред двореца. Запорожците слязоха, минаха през великолепното преддверие и се заизкачваха по бляскаво осветена стълба.
— Каква стълба! — шепнеше си ковачът. — Да ти е жал да я тъпчеш с крака. Какви украшения! Казват, че приказките лъжели! Как ще лъжат! Господи, какви перила! Как изкусно са направени! Само желязо е отишло за петдесетина рубли!
Като изкачиха стълбата, запорожците прекосиха първата зала. Ковачът ги следваше плахо, защото тръпнеше на всяка крачка да не се подхлъзне на паркета. Прекосиха три зали, ковачът не преставаше да се учудва. Като влязоха в четвъртата, той се приближи неволно към окачената на стената картина. Беше пречистата Дева с младенеца на ръце. „Каква картина! Каква чудесна живопис! — разсъждаваше той. — Като че ли ей сега ще ти проговори! Като жива е! Ами светото дете! И ръчиците си стиснало! И се усмихва, милото! Ами боите, Господи божичко, какви бои! Охра, както гледам, и за една копейка няма, само зелена и яркочервена; а синята просто грее! Чудо! Грунтът сигурно е правен с блайвайс. Но колкото и да са чудесни тези рисувания, медната дръжка — продължи той, като се приближи до вратата и заопипва ключалката — е достойна за още по-голямо учудване. Ах, каква чиста изработка! Всичкото това, мисля си, немски ковачи са го правили по най-скъпи цени…“
Може би ковачът щеше още дълго да разсъждава, ако един лакей с галуни не го беше бутнал по лакътя и не му беше напомнил да не изостава от другите. Запорожците прекосиха още две зали и спряха. Заповядаха им там да почакат. В залата се бяха събрали няколко генерали в златошити мундири. Запорожците се поклониха на всички страни и застанаха вкупом.
След минута влезе, придружен от цяла свита, един доста пълен човек с хетмански мундир и с жълти ботуши. Косата му беше разрошена, с едното око беше малко кривоглед, на лицето му беше изписана надменна величавост, във всички движения личеше навикът да заповядва. Всички генерали, които се бяха разхождали доста наперено в златните си мундири, се засуетиха и с ниски поклони сякаш ловяха всяка негова дума и дори най-слабото му движение, за да полетят тутакси да го изпълнят. Но хетманът даже не им обърна внимание, кимна едва-едва и се приближи към запорожците.
Всички запорожци се поклониха доземи.
— Всички ли сте тук? — попита той провлечено, като произнасяше думите малко носово.