— Та вси, батько!5 — отговориха запорожците и пак се поклониха.
— Нали няма да забравите да кажете, каквото ви научих?
— Не, бащице, няма да забравим.
— Това царят ли е? — попита ковачът един от запорожците.
— Какъв ти цар! Това е самият Потьомкин — отвърна запорожецът.
В съседната стая се чуха гласове и ковачът не знаеше къде по-напред да гледа — толкова много дами влязоха: в атлазени рокли с дълги опашки, а също и придворни със златошити кафтани, с някакви метлички отзад. Виждаше само блясък и нищо друго. Изведнъж запорожците се проснаха всичките на земята и викнаха в един глас:
— Смили се, мамо! Смили се! — без да вижда нищо, ковачът също се просна усърдно на пода.
— Станете! — прозвуча над тях повелителен, но приятен глас. Неколцина придворни се засуетиха и взеха да побутват запорожците.
— Няма да станем, мамо, няма да станем! Ще умрем, но няма да станем! — викаха запорожците.
Потьомкин си хапеше устните, най-сетне се приближи сам и прошепна нещо повелително на един от запорожците. Запорожците станаха.
Тогава и ковачът се осмели да вдигне глава и видя застаналата пред него нисичка жена, даже малко дебелшка, напудрена, със сини очи и с онзи величествено усмихнат израз, който така умееше да покорява всичко и можеше да принадлежи само на царстваща жена.
— Светлейшият княз обеща да ме запознае днес с моя народ, който още не съм виждала — каза дамата със сините очи, като разглеждаше с любопитство запорожците. — Добре ли се грижат тук за вас? — продължи тя и се приближи още към тях.
— Та спасиби, мамо!6 С храната сме добре, то тукашните овни не струват наистина спроти нашите, запорожките, ама що да не я караме някак?…
Потьомкин се намръщи, като чу, че запорожците говорят съвсем не това, което ги беше учил…
Един от запорожците се поизпъчи и пристъпи напред:
— Смили се над нас, мамо! Защо погубваш верния си народ? С какво сме те разгневили? Нито сме се побратимявали с нечестивия татарин, нито сме се сдушавали с турчина; кога сме ти изменяли с дело или с помисъл? Защо е тая немилост? Преди чувахме, че си заповядала да строят навсякъде крепости против нас; после чухме, че искаш да ни направиш карабинери; сега чуваме за нови напасти. С какво се е провинило запорожкото войнство? Дали с това, че преведе армията ти през Перекоп и помогна на генералите ти да посекат кримците?…
Потьомкин мълчеше и чистеше с малка четчица брилянтите, с които бяха отрупани ръцете му.
— Но какво искате вие? — попита загрижено Екатерина.
Запорожците се спогледаха многозначително.
„Сега му е времето! Царицата пита какво искаме!“ — рече си ковачът и изведнъж се просна на пода.
— Ваше царско величество, не се гневете, смилете се! От какво, простете ми, ваша царска милост, за нахалството, са направени чепичките, дето ги носите на краката си? Аз мисля, че нито един обущар в нито една държава на света не може да измайстори такива. Боже господи, да можеше моята жена да сложи такива чепички!
Царицата се засмя. Придворните също се засмяха. Потьомкин хем се мръщеше, хем се смееше. Запорожците взеха да ръгат ковача — помислиха да не е полудял.
— Стани! — каза ласкаво царицата. — Щом толкова искаш да имаш такива обувки, не е трудно да ти дам. Донесете му веднага от най-скъпите ми обувки, позлатени! Наистина много ми харесва това простодушие! Ето ви предмет, достоен за остроумното ви перо — продължи царицата, като отправи поглед към човек на средна възраст с пълно, но малко бледо лице, застанал по-далеч от останалите и чийто скромен кафтан с големи седефени копчета показваше, че той не принадлежи към придворните.
— Вие, ваше императорско величество, сте много снизходителна. За това трябва да си поне Лафонтен! — отговори човекът със седефените копчета и се поклони.
— Ще ви кажа откровено: аз все още съм под силното впечатление на вашия „Бригадир“. Вие четете прекрасно! Но бях чувала — продължи царицата, като се обърна към запорожците, — че при вас в Сечта никога не се женят.
— Як же, мамо!7 Сама знаеш, човек без жена не може — отвърна същият запорожец, който беше разговарял с ковача, и ковачът се учуди, като чу как този запорожец, който знаеше така добре грамотния език, говори сякаш нарочно с царицата на най-грубото, както го наричат обикновено, селяшко наречие. „Хитър свят! — помисли си той. — Сигурно го прави не току-така.“
— Ние сме грешни хора, а не монаси — продължи запорожецът. — Лакоми сме както цялото честно християнство за блажничко. Мнозина от нас си имат жени, само че не живеят с тях в Сечта. Някои си имат жени в Полша, други си имат жени в Украйна, има и такива, дето жените им са в Турско.