В това време донесоха на ковача обувките.
— Божичко, какво украшение! — възкликна радостно той и грабна обувките. — Ваше царско величество! Като носите такива обущенца, като пристъпвате с тях, ваше благородие, сякаш по лед се плъзгате, какви ли ще да са ви краченцата? Мисля си — трябва да са поне от чиста захар.
Царицата, която наистина имаше много стройни прелестни крачета, не можа да не се усмихне, като чу такъв комплимент от устата на простодушния ковач, който в запорожките си дрехи можеше да мине за красавец въпреки мургавото лице.
Зарадван от такова благосклонно внимание, ковачът вече искаше да поразпита хубавичко царицата за всичко: вярно ли е, че царете ядат само мед, сланина и все такива хубави неща; но усети, че запорожците го ръгат в ребрата, и реши да млъкне; а когато царицата се обърна към старците и почна да ги разпитва как живеят в Сечта, какви са им обичаите, той поотстъпи назад, наведе се към джоба си, каза тихо: „Изнес ме по-скоро оттук!“ — и изведнъж се намери отвъд бариерата.
— Удавил се е! Честен кръст, удавил се е! Оттук да не мръдна, ако не се е удавил! — каканижеше дебелата жена на тъкача, застанала с диканските жени посред улицата.
— Абе аз да не съм някоя лъжкиня? Да не съм откраднала някому кравата? Да не съм урочасала някого, та ми нямате вяра? — крещеше една жена в казашки контош и с морав нос и ръкомахаше. — Да даде Господ вода да не ми се допие, ако старата Переперчиха не е видяла със собствените си очи как ковачът се обесил!
— Ковачът се обесил! Туйто! — каза кметът, който излизаше от Чубови, спря и се провря, за да застане по-близо до разговарящите.
— Кажи по-добре водка да не ти се допие, стара пияницо! — отвърна жената на тъкача. — Човек трябва да е луд като тебе, та да се обеси! Удавил се е! Удавил се е в дупката на леда! Сигурна съм, както съм сигурна, че ти идеш от кръчмарката.
— Мръсница! Виж я ти за какво взела да ме одумва! — възрази гневно жената с моравия нос. — А по-добре мълчи, негоднице! Мислиш, не знам, че псалтът те спохожда всяка вечер?
Жената на тъкача се изчерви:
— Какъв псалт? Кого спохождал псалтът? Какви ги дрънкаш?
— Псалтът ли? — пропя и се заприближава към спорещите жената на псалта, облечена в кожух от заешки кожи, отгоре със син плат. — Ще ти дам аз на теб един псалт! Кой каза псалтът?
— Ами ето при кого ходи псалтът! — каза жената с моравия нос и посочи жената на тъкача.
— Значи ти си била, кучко недна — каза жената на псалта и взе да напира към жената на тъкача, — значи ти, вещице, му мътиш главата и го поиш с дяволско биле, та да ходи при теб?
— Остави ме на мира, сатана! — заотстъпва жената на тъкача.
— Гледай я ти, вещицата проклета, дано не видиш свои деца, негоднице! Тю!… — и жената на псалта плю право в очите й.
Жената на тъкача искаше да направи същото, но вместо това плю в небръснатата брада на кмета, който се беше приближил досам спорещите, та да чуе по-добре всичко.
— Ах, проклетата жена! — развика се кметът, изтри си лицето с полата на дрехата и вдигна камшика. Това движение накара всички да се разбягат кой накъдето види. — Каква гадост! — повтаряше той и продължаваше да се бърше. — Та значи ковачът се удавил! Божичко, а колко го биваше да зографисва! Какви здрави ножове, сърпове и плугове умееше да кове! Каква хала беше! Да — продължи той замислен, — такива хора са малко в селото ни. То затуй значи, още докато бях в проклетия чувал, забелязах, че е в много лошо настроение, клетият. Пустият му ковач! Беше и вече го няма! А аз тъкмо се канех да подкова пъстрата кобила!…
Изпълнен с такива християнски мисли, кметът тръгна бавно към къщи.
Оксана се смути, когато до нея стигнаха тези новини. Не вярваше много на очите на Переперчиха и на женските приказки; знаеше, че ковачът е твърде набожен, за да се реши да погуби душата си. Но ако наистина се е махнал и няма намерение никога вече да се връща в селото? Едва ли някъде другаде ще се намери юнак като ковача! И толкова я обичаше! Най-дълго от всички търпеше капризите й! Красавицата се въртя цялата нощ под одеялото от дясната страна на лявата, от лявата на дясната — и не можа да заспи. Ту се мяташе в омайваща голота, която нощният мрак скриваше дори от нея, и се кореше почти гласно; ту притихваше и решаваше да не мисли за нищо, но непрекъснато мислеше. Цялата пламтеше и призори се влюби до уши в ковача.
Чуб не прояви нито радост, нито скръб за участта на Вакула. Мислите му бяха заети с едно: той просто не можеше да забрави вероломството на Солоха и дори сънен не преставаше да я ругае.