Настъпи утрото. Още преди да съмне, черквата беше пълна с народ. Възрастни жени с бели забрадки и бели сукнени контоши се кръстеха набожно пред входа на черквата. Дворянки в зелени и жълти жакети, а някои даже в сини контоши със златни опашлета стояха пред тях. Момите, намотали на главите си по цял дюкян панделки, а на шиите си гердани, кръстове и пендари, се мъчеха да се приближат още повече до иконостаса. Но най-напред стояха дворяните и обикновените селяни с мустаци, с перчеми, с дебели вратове и току-що бръснати брадички, повечето с ямурлуци, изпод които се подаваха бели или сини палта. По всички лица, накъдето и да погледнеш, личеше, че е празник. Кметът се облизваше, като си представяше как ще отговее с наденица; момите си мислеха как ще се пързалят с момците по леда; бабите шепнеха по-усърдно от всякога молитвите си.
Из цялата черква се чуваше как казакът Свербигуз прави метани. Само Оксана стоеше като замаяна: искаше да се моли и не можеше. В сърцето й се бяха събрали толкова различни чувства, едно от друго по-ядни, едно от друго по-печални, че лицето й изразяваше само силно смущение; в очите й трептяха сълзи. Момите не можеха да разберат причината и не подозираха, че причината е ковачът. Всички миряни забелязаха, че празникът сякаш не е празник, че сякаш нещо не достига. Като за беда псалтът след пътешествието в чувала беше пресипнал и хриптеше едва чуто; вярно, че пристигналият певец вземаше чудесни дълбочини, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако беше тук и ковачът, който всеки път, щом запееха „Отче наш“ или „Иже херувими“, се качваше на клироса и държеше оттам исото със същия напев, който пеят и в Полтава. Освен това той изпълняваше длъжността черковен ктитор. Вече мина утринната служба, след утринната мина и литургията… къде наистина се загуби този ковач?
През останалото време от нощта дяволът летеше още по-бързо с ковача по обратния път. За един миг Вакула се намери пред къщата си. В това време пропя петел.
— Къде! — извика той и сграбчи за опашката дявола, който искаше да избяга. — Почакай, приятелю, това още не е всичко: още не съм ти благодарил.
Грабна един прът и го шибна три пъти, а нещастният дявол хукна да бяга като селянин, когото току-що е напердашил заседателят. И тъй, вместо да измами, да съблазни и да надхитри другите, врагът на човешкия род сам беше надхитрен. После Вакула влезе в пруста, зарови се в сеното и спа до обяд. Като се събуди и видя, че слънцето е вече високо, той се уплаши: „Проспал съм утринната служба и литургията!“ Благочестивият ковач се натъжи, като разсъждаваше, че Господ сигурно нарочно, като наказание за грешното му намерение да погуби душата си, му е пратил този сън, та да не може да отиде на такъв тържествен празник на черква. Но като се успокои с това, че идната седмица ще се изповяда на попа, а още днес ще почне да прави през цялата година по петдесет метана на ден, той надникна в стаята; там нямаше никого. Изглежда, Солоха още не се беше прибрала. Извади внимателно от пазвата си обувките и пак се зачуди на скъпата изработка и на необикновеното приключение през изтеклата нощ; изсмя се, облече се колкото може по-хубаво, сложи дрехите, които беше получил от запорожците, извади от раклата нов калпак от решетиловски астраган със синьо дъно, който не беше слагал нито веднъж, откакто го беше купил в Полтава; извади и нов, разноцветен пояс; върза всичко заедно с камшика в една кърпа и се запъти право при Чуб.
Чуб се опули, когато ковачът влезе в къщата му, и не знаеше на какво да се чуди; дали на това, че ковачът беше възкръснал, или че се беше осмелил да дойде при него, или че се беше издокарал като същински франт и запорожец. Но още повече се изуми, когато Вакула развърза кърпата и сложи пред него нов-новеничък калпак и пояс, каквито в селото никой не беше виждал, а той самият коленичи в краката му и продума умолително:
— Смили се, бащице! Не се гневи! Ето ти камшика: бий, колкото ти душа иска, сам ти се предавам; за всичко се кая; бий ме, само не ми се сърди! Нали си бил някога побратим с моя баща, нали заедно сте яли и пили.
Чуб гледаше с тайно задоволство как ковачът, който не прекланяше глава пред никого в селото, който огъваше с ръка медни петаци и подкови като топли питки — същият този ковач лежеше сега в краката му. За да си придаде още по-голяма важност, Чуб взе камшика и го шибна три пъти по гърба.
— Хайде, стига ти толкова, ставай! И винаги да слушаш старите хора! Да забравим всичко, което е било между нас. Казвай сега какво искаш.
— Дай ми, бащице, Оксана!
Чуб поразмисли, погледна калпака и пояса: калпакът беше чудесен, поясът също не му отстъпваше; спомни си за вероломната Солоха и каза решително: