— Хубаво! Прати сватове!
— Ай! — възкликна Оксана, която току-що бе пристъпила прага, и като видя ковача, впери в него радостен и изумен поглед.
— Виж какви чепички съм ти донесъл! — каза Вакула. — Същите, дето ги носи царицата.
— Не, не, не искам чепички! — размаха тя ръце и не можеше да откъсне очи от него. — Аз и без чепички… — не довърши и се изчерви.
Ковачът се приближи, хвана я за ръката; красавицата сведе очи. Никога не беше я виждал толкова хубава. Възхитеният ковач я целуна лекичко, лицето й пламна още по-силно и тя стана още по-красива.
Веднъж архиереят, вечна му памет, дойде в Диканка и много хареса мястото, където е разположено селото, а като минаваше по улиците, спря пред една нова къща.
— Ами чия е тази къща, толкова хубаво изписана? — попита негово преосвещенство застаналата пред портата красива жена с дете на ръце.
— На ковача Вакула — отговори му Оксана и му се поклони, защото това беше именно тя.
— Чудесна е! Прекрасна работа! — каза негово преосвещенство и заразглежда вратите и прозорците. А прозорците бяха целите обрамчени с червена боя; по вратите бяха изрисувани казаци на коне, с лули в устата.
Но още повече похвали негово преосвещенство Вакула, като научи, че е издържал черковно покаяние и е боядисал даром целия ляв клирос със зелена боя и червени цветя. Но това не е всичко: на страничната стена, веднага щом влезеш в черквата, Вакула беше изрисувал дявола в ада, толкова отвратителен, че всички плюеха, като минаваха край него, а жените, щом се разплачеше детето в ръцете им, поднасяха го към картината и казваха: „Я гледай какво плашило е изрисувано тук!“ — и детето спираше да плаче, поглеждаше страхливо картината и се притискаше към гърдите на майка си.
1831 г.