Една само нощ му оставаше да се мотае на белия свят; но и тази нощ се мъчеше да измисли нещо, та да си изкара злобата върху ковача. Затова реши да открадне месечината, с надежда че старият Чуб е мързелив и тежка гемия, а до къщата на псалта не е много близо: пътят извива зад селото, минава край мелниците и край гробището, заобикаля дерето. Да грееше месечината, ракията и шафранената водка пак можеха да помамят Чуб, но в такава тъмнина едва ли някой би успял да го свлече от печката и да го измъкне от къщи. А ковачът, с когото отдавна не се погаждаха, докато той си е вкъщи, за нищо на света няма да събере кураж за отиде при дъщеря му, колкото и да е силен.
Така че, щом дяволът скри в джоба си месечината, изведнъж в целия свят стана толкова тъмно, че не всеки би намерил пътя до кръчмата, та камо ли до псалта. Като се видя изведнъж на тъмно, вещицата извика. Тогава дяволът изприпка угодливо до нея, хвана я най-любезно подръка и зашепна на ухото й все същото, дето го шепнат обикновено на ухото на целия женски род. Чудно е устроен този наш свят! Всичко живо, без изключение, се сили да подражава, да се представя за това и онова, та да не остане случайно по-назад. На времето в Миргород само съдията и градоначалникът ходеха зиме с кожуси със синьо сукно отгоре, а цялото дребно чиновничество си носеше най-обикновени кожуси; сега и заседателят, и данъчният се изхвърлиха, та си ушиха нови кожуси от решетиловски астраган, отгоре със сукно. Деловодителят и общинският писар си купиха по-миналата година синя коприна от по шест гривни аршинът. Клисарят си уши за през лятото нанкинови шалвари и жилетка от памучен плат на ивици. С една дума всичко живо иска да става човек! Кога хората ще престанат да бъдат суетни! Бас държа, на мнозина ще им се стори чудно, че дяволът и той гледа да не изостане. Най-досадното е, че той, изглежда, се мисли за красавец, а фигурата му е — да плюеш и да бягаш. Муцуната му, дето вика Фома Григориевич, гадна и прегадна, ама и той задиря жените! Но на небето и под небето стана толкова тъмно, че не можеше вече да се види какво става по-нататък между тях.
— Та ти, куме, още ли не си гостувал на псалта в новата му къща? — питаше казакът Чуб, излязъл на прага, един мършав, висок селянин с късо кожухче и толкова брадясал, че, види се, повече от две седмици не беше похващал парчето коса, с което селяните обикновено се бръснат, защото си нямат бръсначи. — Сега там ще падне хубаво пиене! — продължи Чуб и лицето му се разля в усмивка. — Само да не закъснеем.
При тези думи Чуб си оправи пояса, пристегнал здраво кожуха му, нахлупи по-ниско калпака и стисна в ръка камшика — за страх и ужас на заядливите псета; но като погледна нагоре, спря… — По дяволите! Я виж! Я виж, Панасе!…
— Какво? — рече кумът и също вдигна глава.
— Как какво? Месечината я няма.
— Брей, да се не види! Наистина я няма месечината.
— Там е работата я, че я няма — каза Чуб малко ядосан на неизменното равнодушие на кума. — А тебе май хич не те е еня.
— А че какво да правя?
— Биваше ли баш сега — продължи Чуб, като си изтриваше мустаците с ръкава — да се навре някакъв дявол, да му се не види макар, псето му с псе, да му приседне утре водката дано!… Същинска подигравка, знаеш… Седя си аз вкъщи и като нарочно поглеждам през прозореца: една нощ — чудо! Светло, снегът блести на месечината. Всичко се виждаше, като денем. И докато да изляза на прага — на, тъмно като в рог!
Чуб още дълго мърмори и псува, но през това време все размисляше какво да реши. Ужасно му се ходеше у псалта да си побъбрят за едно-друго; там положително се бяха събрали вече и кметът, и пристигналият бас, и катранджията Микита, който ходеше всеки две седмици до Полтава на пазар и пускаше такива шеги, че всички миряни се хващаха за коремите от смях. Чуб вече виждаше мислено сложената на масата ракия. Всичко това беше наистина примамливо, но тъмната нощ му напомни за мързела, толкова мил на всеки казак. Колко хубаво е да си лежи сега, подвил крака, на печката, да си пуши спокойно лулата и да слуша през унасящата го дрямка коледарските песни на веселите момци и моми, скупчени пред прозорците. Да беше сам, щеше без много умуване да си остане вкъщи, но сега на двамата нямаше да им е толкова скучно и страшно да вървят в тъмната нощ, а и не искаше да се покаже пред другите плашлив или мързелив. Спря да ругае и се обърна отново към кума: