— Та няма ли я, куме, месечината?
— Няма я.
— Чудно наистина! Ами я дай да си смръкна енфие. Ти, куме, имаш екстра енфие! Откъде го вземаш?
— Ами, екстра! — отговори кумът и затвори брезовата табакера с избодени по нея шарки. — Дърта кокошка не може да кихне от него.
— Спомням си — продължи отново Чуб, — покойният кръчмар Зозуля ми донесе веднъж енфие от Нежин. Ах, какво енфие беше! Хубаво енфие беше! Та казвай, куме, какво да правим? Я виж колко е тъмно вънка…
— Ами да си останем у дома — рече кумът и хвана дръжката на вратата.
Да не беше го казал кумът, Чуб положително щеше да остане, но сега сякаш нещо го дърпаше да прави напук.
— Не, куме, да вървим! Няма как, трябва да идем!
Щом го каза, веднага се ядоса на себе си, че го е казал. Беше му много неприятно да се помъкне в такава нощ, но го успокояваше мисълта, че сам го е поискал и е постъпил все пак не както са го съветвали.
Кумът, без да се изпише на лицето му ни най-малка досада, като човек, комуто е абсолютно все едно дали ще си седи вкъщи, или ще се помъкне нанякъде, се поогледа, почеса се с тояжката по раменете и двамата кумове потеглиха на път.
Сега да видим какво прави хубавата дъщеря, която остана сама. Оксана още не беше навършила седемнайсет години, а почти по целия свят, и отвъд Диканка, и отсам Диканка, всички приказваха само за нея.
Момците провъзгласиха вкупом, че по-хубава мома в селото не е имало и никога няма да има. Оксана знаеше и чуваше всичко, което се говореше за нея, и беше като капризна хубавица. Да не ходеше с домоткана пола и престилка, а с пеньоар, положително щеше да разпъди всичките си слугини. Момците ходеха подире й на тумби, но губеха търпение и постепенно я изоставяха, насочваха се към други, не толкова разглезени. Само ковачът беше упорит и не преставаше да я задиря, въпреки че и с него не се държеше по-добре, отколкото с останалите.
Като излезе баща й, тя още дълго се издокарва и превзема пред малкото огледало в калаена рамка и не можеше да се налюбува на образа си.
„Какво им е хрумнало на хората толкова да ме хвалят, че съм била хубава? — казваше си тя уж разсеяно, само колкото да си побъбри сама със себе си. — Лъжат хората, никак не съм хубава.“ Но личицето, което се мярна в огледалото — свежо, живо, детски юношеско, с блестящи черни очи и неизказано приятна усмивка, изгаряща душата, доказа противното. „Да не би черните ми вежди и очите ми — веднага продължи красавицата, без да изпуска огледалото — да са толкова хубави, та да нямат равни по света? Та какво хубаво има в тоя чип нос? Ами бузите? Устните? Хубави ли са черните ми плитки? Ух, те вечер могат да уплашат човека: увили се и превили като дълги смокове около главата ми. Сега виждам, че никак не съм хубава! — и като поотдалечи огледалото, възкликна: — Не, хубава съм! Ах, колко съм хубава! Чудо! Каква радост ще даря на оня, на когото стана жена! Как ще ми се любува моят мъж! Ще загуби ума и дума. Ще ме нацелува до насита.“
— Чудна мома — прошепна влезлият неусетно ковач, — не може да се нахвали! Цял час се гледа в огледалото и не може да се нагледа, че и се хвали на висок глас!
„Така е, момци, за такива като вас ли съм? Я ме погледнете — продължи хубавичката кокетка. — Я как напето пристъпвам; ризата ми е везана с червена коприна. А какви панделки съм вплела в косата си! Никъде няма да видите по-богати кенари! Всичко това ми го е накупил моят баща, та да се ожени за мен най-големият юнак на света!“ И като се усмихна, тя се обърна на другата страна и видя ковача…
Извика и се изправи строго пред него.
Ковачът изведнъж загуби кураж.
Трудно ми е да разкажа какво изразяваше мургавото лице на прекрасната девойка: на него беше изписана и строгост, а заедно със строгостта и някаква насмешка над смутилия се ковач, освен това личицето й се беше изчервило едва забележимо от яд; всичко така се беше смесило и беше така неизразимо хубаво, че само да я разцелуваш милион пъти — това беше единственото и най-доброто, което можеше да стори тогава човек.
— Защо си дошъл? — така заговори Оксана. — Или искаш да те натиря с лопатата? Много ви бива да ни се умилквате. Веднага надушвате кога бащите ги няма вкъщи. О, знам ви аз! Казвай, раклата готова ли е?