И наистина, щом се вдигна вихрушката и вятърът почна за реже право в очите, Чуб веднага стана пишман, нахлупи още по-ниско калпака над очите и взе да гощава с отбрани думи себе си, дявола и кума. Впрочем ядът му беше престорен. Чуб много се радваше на вдигналата се вихрушка. До псалта оставаше път осем пъти по-дълъг от изминатия. Пътешествениците се върнаха обратно. Вятърът духаше в тила им, но през хвърчащия сняг не се виждаше нищо.
— Стой, куме! Май че сбъркахме пътя — каза след малко Чуб, — не виждам ни една къща. Брей, каква виелица! Я свий, куме, малко встрани, дали няма да намериш пътя; пък аз ще се поогледам тук. Кой дявол ни накара да се помъкнем в такава виелица! Не забравяй да викаш, като намериш пътя. Брей, колко сняг ми хвърли в очите сатаната!
Но път не се виждаше. Кумът се поотби встрани, газеше с високите си ботуши напред-назад, докато не налетя право на кръчмата. Тази находка така го зарадва, че той забрави всичко, отупа снега и влезе в пруста, без ни най-малко да го е грижа за останалия вънка кум. А на Чуб през това време му се стори, че е намерил пътя; той се спря и взе да вика колкото му глас държи, но като видя, че кумът не се появява, реши да тръгне сам. Като повървя малко, видя къщата си. Преспи сняг се бяха натрупали наоколо и върху покрива. Като пляскаше с премръзнали от студа ръце, той взе да чука на вратата и да вика заповеднически на дъщеря си да му отвори.
— Какво търсиш тук? — изкрещя строго излезлият ковач. Чуб позна гласа на ковача и поотстъпи. „А, то не било моята къща — рече си той, — какво ще търси ковачът у дома? То, като се вгледаш по-добре, не е и къщата на ковача. Чия ли ще да е тая къща? Брей, как да не я позная! Та това е на куция Левченко къщата, дето се ожени наскоро за млада жена. Само неговата къща прилича на моята. То затуй ми се видя отначало малко чудно, че стигнах толкоз бързо. Да, ама Левченко е сега у псалта, това го знам; защо ковачът… Охо-хо? Той набикаля значи младата му жена. Я виж ти! Хубава работа!… Сега разбрах всичко.“
— Кой си ти и защо хлопаш по хорските врати? — каза ковачът още по-строго и се приближи.
„Не, няма да му се обадя кой съм — рече си Чуб, — току-виж, ме натупал, проклетият изрод!“ — и отговори с престорен глас:
— Ами дошъл съм, добри човече, да ви позабавлявам малко, да ви поколедувам под прозорците.
— Махай се по дяволите с твоето коледуване! — извика сърдито Вакула. — Какво стоиш? Чуваш ли, пръждосвай се веднага!
Чуб сам имаше вече това благоразумно намерение, но се ядоса, че трябва да се подчини на заповедите на ковача. Сякаш някакъв зъл дух го блъскаше в гърба и го караше да каже нещо напук.
— Бе ти какво си се разкрещял? — рече той със същия глас. — Коледува ми се и толкоз!
— Брей! Ама ти не искаш значи да се разбереш с добро!… — след тези думи Чуб усети много болезнен удар по рамото.
— А ти, както виждам, и на бой налиташ! — каза той и поотстъпи.
— Махай се, махай се! — изкрещя ковачът и стовари върху Чуб още един удар.
— Бе ти какво правиш! — рече Чуб с глас, в който се долавяше и болка, и яд, и плахост. — Ти, както гледам, не на шега се биеш, че и яко пердашиш!
— Махай се, махай се! — развика се ковачът и тръшна вратата.
— Виж го ти какъв юнак се пише! — мърмореше Чуб, останал сам на улицата. — Приближи, ако смееш! Я го виж ти, колко бил важен! Ама да не мислиш, че няма да ти намеря майстора? Не, миличък, ще се оплача аз, право на комисаря ще се оплача. Ще те науча аз теб! Хич не ме е еня, че си бил ковач и зограф. Ще трябва да си погледна гърба и раменете; сигурен съм, че има синини. Трябва здравата да ме е опердашил, вражият му син! Жалко, че е студено и не ми се ще да свалям кожуха! Потрай, потрай, ковачо, дано те вземат дяволите макар и теб, и твоята ковачница, тъпкано ще ти го върна. Я го виж ти, обесника проклети! Да де, ама нали той сега не си е вкъщи. Солоха трябва да е сама… Хм… то не е и далеч, що ли да не ида! Хем в такова време никой няма да ни свари. Та може, туй де… и да може. Брей, здравата ме напердаши проклетият му ковач!
Чуб се почеса по гърба и пое в обратната посока. Удоволствието, което го чакаше при срещата със Солоха, уталожваше малко болката и го караше да не усеща дори студа, от който дърво и камък се пукаха и който не можеше да заглуши даже свистенето на виелицата. От време на време по лицето му, по брадата и мустаците, които виелицата беше сапунисала със сняг по-чевръсто от всеки бръснар, стиснал тирански жертвата си за носа, се появяваше полусладък израз. Но да не замрежваше снегът и отзад, и отпред всичко пред погледа, още дълго би могло да се види как Чуб се спираше, почесваше се по гърба и повтаряше: „Здравата ме напердаши проклетият му ковач!“ — а после продължаваше пътя си.