Докато пъргавият франт с опашка и козя брада да излети през комина, а после да се шмугне в него, преметнатата през рамото му торба, в която беше скрил откраднатата месечина, се закачи случайно за печката, отвори се и месечината използва случая, излетя през комина на Солохината къща и се издигна плавно на небето. Стана много светло. Виелицата утихна изведнъж. Снегът заблестя като широко сребърно поле и целият се покри с кристални звезди. Студът сякаш поомекна. Наизлязоха цели тълпи моми и момци с торби в ръце. Екнаха песни и почти не остана къща, пред която да не се трупат коледари.
Чудесно блести месечината! Трудно е да разкажеш колко е хубаво в такава нощ да се смесиш с тълпата засмени и пеещи момичета и с момците, готови на всякакви шеги и лудории, каквито е способна да внуши весело засмяната нощ. Под дебелия кожух е топло, от студа бузите пламтят още по-ярко; сам лукавият те подтиква да вършиш лудории.
Цяла тълпа девойки с торби нахълтаха в къщата на Чуб, наобиколиха Оксана. Викове, смях, закачки оглушиха ковача. Всички бързаха в надпревара да разкажат на красавицата някоя новина, изсипваха торбите и се хвалеха с погачите, надениците, варениките, които бяха събрали с коледните песни. Оксана изглеждаше много доволна и радостна, бъбреше ту с една, ту с друга и се смееше непрекъснато. Ковачът наблюдаваше с някаква досада и завист веселбата им и този път проклинаше коледуването, въпреки че безумно го обичаше.
— Охо, Одарке — обърна се веселата хубавица към една от девойките, — ти имаш нови ботушки! Ах, колко са хубави! И с позлата! Добре си ти, Одарке, имаш си кой да ти купува всичко: на мен няма кой да ми намери такива чудесни ботушки.
— Не тъгувай, ненагледна моя Оксано! — подхвана ковачът. — Аз ще ти намеря такива ботушки, каквито рядко и господарска щерка носи.
— Ти ли? — погледна го бързо и надменно Оксана. — Да те видя къде ще намериш ботушки за моя крак. Освен ако донесеш същите, които носи царицата.
— Брей, чухте ли какви й се дощели! — развикаха се със смях момите.
— Да — продължи гордо красавицата, — бъдете ми всички свидетелки: ако ковачът Вакула ми донесе същите ботушки, дето ги носи царицата, давам дума веднага да се омъжа за него.
Девойките отведоха капризната красавица.
— Смей се, смей се! — мърмореше ковачът, като вървеше след тях. — Аз самият се смея на себе си! Мисля и не мога да измисля къде се дяна умът ми. Тя не ме обича — е, хубаво! Да не е само Оксана на този свят. Слава Богу, и без нея в селото има толкова добри момичета. Оксана ли? Че тя никога няма да стане добра къщовница; бива я само да се докарва. Не, стига вече, време е да зарежа глупостите.
Но в същото време, докато ковачът се заканваше да стане по-решителен, някакъв зъл дух изправяше пред очите му засмяното лице на Оксана, която казваше подигравателно: „Донеси ми, ковачо, ботушките на царицата и ще се омъжа за теб!“1 Всичко в него се вълнуваше и той мислеше само за Оксана.
Тълпите коледари, момците отделно, момите отделно, бързаха от една улица към друга. Но ковачът вървеше и не виждаше нищо, и не участваше в тези веселби, които някога обичаше повече от всичко.
През това време дяволът съвсем се разнежи у Солохини: целуваше й ръка с такива гримаси, каквито прави заседателят пред попската щерка, хващаше се за сърцето, охкаше и каза направо, че ако тя не се съгласи да удовлетвори страстта му и да го възнагради, както му е редът, той е готов на всичко: да се хвърли във водата и да прати душата си право в ада. Солоха не беше чак толкова жестока, още повече че с дявола, както вече казахме, бяха от един дол дренки. Тя обичаше наистина да гледа как се влачи цяла тълпа подире й и рядко оставаше без компания: но тази вечер мислеше да прекара сама, защото всички именити обитатели на селото бяха канени у псалта на жито с мед. Но всичко стана другояче: дяволът току-що бе предявил искането си, когато изведнъж се чу гласът на кмета — як мъжага — и Солоха изтича да отвори вратата, а пъргавият дявол се пъхна в един чувал.
Кметът отупа снега от калпака, пое от ръцете на Солоха и пресуши чашка водка, после каза, че не е отишъл у псалта, защото се вдигнала виелица; а като видял, че в къщата й свети, отбил се с намерение да прекара вечерта с нея.
Не успя кметът да изрече това, на вратата се захлопа и се чу гласът на псалта.
— Скрий ме някъде — шепнеше кметът. — Не искам да се срещам сега с псалта.
Солоха дълго мисли къде да скрие такъв едър гост; най-сетне избра най-големия чувал с въглища; изсипа въглищата в една каца и якият кмет се напъха с все мустаците, главата и калпака в чувала.