Псалтът влезе, като пуфтеше и потриваше ръце и разказа, че никой не дошел у тях, та той се радва от сърце, че му е паднало да се повесели малко при нея, и не се уплашил дори от виелицата. Приближи се към нея, покашля се, усмихна се, докосна с дългите си пръсти разголената й пълна ръка и произнесе с израз, който издаваше и лукавство, и самодоволство.
— Ама това какво е, великолепна ми Солоха? — каза го и се поотдръпна.
— Как какво? Ръка, Осип Никифорович! — отвърна Солоха.
— Хм! Ръка! Хе, хе, хе! — засмя се псалтът, ужасно доволен от това начало, и се поразходи из стаята.
— Ами това какво е, скъпа ми Солоха? — каза той със същия израз, пристъпи пак към нея, хвана я лекичко за шията и пак отскочи по същия начин.
— Като че ли не виждате, Осип Никифорович! — отговори Солоха. — Шия, а на шията гердан.
— Хм! На шията гердан! Хе-хе-хе! — и псалтът пак се поразходи из стаята, като потриваше ръце.
— Ами това какво е, несравнима Солоха?… — не се знае какво щеше да пипне сега псалтът с дългите си пръсти, но изведнъж на вратата се потропа и се чу гласът на казака Чуб.
— Ах, божичко, кой ли е! — извика уплашено псалтът. — Какво ще стане, ако заварят особа с моето звание?… Ще стигне до ушите на отец Кондрат!…
Но страховете на псалта бяха по-други: той се боеше повече да не научи неговата половинка, която и без това беше превърнала със страшната си ръка дебелата му плитка в съвсем тъничка.
— За Бога, добродетелна Солоха — изрече той цял разтреперан. — Вашата доброта, както е казано в евангелието от Лука, глава трина… трин… Чука се, ей Богу, чука се! Ох, скрийте ме някъде.
Солоха изсипа в кацата въглищата и от другия чувал, псалтът напъха в него своето не твърде обемисто тяло и така се сви на самото дъно, че върху него можеше да се изсипе още половин чувал въглища:
— Здравей, Солоха! — каза Чуб и влезе в стаята. — Сигурно не ме чакаше, а? Нали не ме чакаше? Да не ти преча?… — продължи Чуб и лицето му придоби весел и многозначителен израз, който подсказваше отнапред, че неповратният му мозък се трудеше и се канеше да изтърси някоя пиперлия и засукана шега. — Може би се забавлявахте тук с някого?… Да не си скрила вече някого, а? — възхитен от своята забележка, Чуб се засмя, като тържествуваше вътрешно, че той единствен се ползва от благосклонността на Солоха. — Е, Солоха, хайде да пийнем сега водка. Мисля, че гърлото ми е замръзнало от проклетия студ. Ама че нощ ни изпрати господ срещу Рождество! Като се изви, чуваш ли, Солоха, като се изви… как са ми вкочанясали ръцете, не мога да си разкопчея кожуха! Като се изви оная ми ти виелица…
— Отвори! — чу се отвънка глас, придружен с удар по вратата.
— Тропа някой — каза млъкналият Чуб.
— Отвори! — извикаха още по-силно.
— Ковачът! — каза Чуб и си грабна калпака. — Чуй, Солоха, дето щеш ме скрий, но за нищо на света не искам да ме види този изрод проклети, дано му изскочи на дяволския син под всяко око мехур колкото копа!
Солоха, уплашена и тя, се щураше като луда и загубила ума и дума, направи знак на Чуб да се пъхне в същия чувал, в който се беше вече скрил псалтът. Нещастният псалт не посмя даже да се изкашля или да изпъшка от болка, когато тежкият селянин му седна почти на главата и намести измръзналите си на студа ботуши от двете страни на слепоочията му.
Ковачът влезе, без да каже нито дума, без да си свали калпака, и почти се строполи на миндера. Личеше, че беше в много лошо настроение.
Докато Солоха затваряше след него вратата, някой отново почука. Беше казакът Свербигуз. Него вече не можеше да скрие в чувал, защото такъв чувал не можеше да се намери. Той беше по-як и от кмета и по-висок от кума на Чуб. Затова Солоха го заведе в градината, за да изслуша там всичко, което искаше да й каже.
Ковачът оглеждаше разсеяно ъглите на стаята и се вслушваше от време на време в песните на коледарите, които се носеха надалеч; най-сетне спря поглед на чувалите: „Защо лежат тук тия чували? Отдавна трябваше да ги махна. От тая глупава любов съвсем съм изкуфял. Утре е празник, а тук още се търкалят какви ли не боклуци. Трябва да ги занеса в ковачницата!“
Ковачът приклекна до огромните чували, завърза ги по-яко и вече се канеше да ги метне на раменете си. Но личеше, че мислите му се разхождаха кой знае къде, иначе щеше да чуе как изсъска Чуб, когато въжето, с което върза чувала, усука и косата му и едрият кмет доста явно се разхълца.
— Няма ли да избия от главата си тая негодница Оксана? — говореше си ковачът. — Не искам да мисля за нея, а като напук все мисля, и само за нея. Защо става така, защо мисълта пряко волята все ми се пъха в главата? По дяволите, тия чували са станали май по-тежки, отколкото бяха! Сигурно е сложено в тях нещо друго освен въглищата. Ама че съм глупак! Забравих, че сега всичко ми се струва по-тежко. Преди можех да огъна и да разгъна с една ръка меден петак и конска подкова; а сега чувалите с въглищата не мога да вдигна. Скоро и вятърът ще почне да ме събаря. Не — възкликна той, като помълча малко и се посъвзе, — да не съм жена! Няма да позволя на никого да ми се подиграва! Ако ще и десет такива чувала — всичките ще ги вдигна — и нарами бодро чувалите, които не биха помръднали и двама здравеняци. — Да взема и този — продължи той и вдигна малкия, на дъното на който се беше свил на кравай дяволът. — Тук бях сложил май инструментите — след тези думи той излезе от къщи, като си подсвиркваше песента: Със жена и аз се не разправям.