Все по-шумно се разнасяха из улиците песните и виковете. Тълпите насъбрал се народ се бяха увеличили с надошли от съседните села. Момците палуваха и беснуваха на воля. Често между коледарските се чуваше и весела песен, съчинена начаса от някой млад казак. Или изведнъж някой от тълпата почваше да реве с цяло гърло вместо коледарски песен някоя щедривка3.
Силен смях награждаваше шегобиеца. Малките прозорчета се отваряха и съсухрената ръка на някоя бабичка — само те и почтените бащи оставаха вкъщи — се подаваше с наденица или парче баница. Момците и момите подлагаха в надпревара торби и улавяха плячката си. На едно място момците напираха от всички страни да обкръжат няколко моми: шум, викове, един замеряше със снежна топка, друг дърпаше торба, пълна с какво ли не. На друго място момите бяха погнали един момък, подложиха му крак, и той полетя презглава заедно с торбата и падна. Изглежда, бяха готови да се веселят цялата нощ. А нощта, като че нарочно, сияеше така разкошно. От блясъка на снега светлината на месеца изглеждаше още по-бяла.
Ковачът спря с чувалите. Стори му се, че сред моминската тълпа чу гласа и тъничкия смях на Оксана. Всяка жилка в него потрепера, така захвърли чувалите на земята, че псалтът, който беше на дъното, се натърти и застена, а кметът изхълца с цяло гърло; ковачът се повлече с един малък чувал на гърба с тълпата момци, тръгнали подир момите, сред които му се счу гласът на Оксана.
„Да, тя е! Стои като царица и черните й очи блестят! Един напет момък й разказва нещо; сигурно забавно, защото тя се смее. Но тя винаги се смее.“ Сякаш неволно, без сам да разбере как, ковачът се провря през тълпата и застана до нея.
— А, Вакула, тук ли си, здравей! — каза красавицата със същата усмивка, която едва не влудяваше Вакула. — Много ли наколедува? Я какво малко чувалче! Ами ботушките, дето ги носи царицата, намери ли? Донеси ми ботушките и ще се омъжа за теб! — засмя се и избяга с момите.
Ковачът стоеше като закован на едно място. „Не, не мога; нямам вече сили… — промълви най-сетне той. — Но, Боже Господи, защо е така дяволски хубава? Погледът й, думите й, всичко просто ме изгаря, целия ме изгаря… Не, нямам вече сили да надвия себе си! Трябва да сложа край на всичко: да става каквото ще — ще ида да се удавя в дупката на леда, после нека ме търсят!“
И той закрачи решително, догони тълпата, приближи се до Оксана и каза твърдо:
— Сбогом, Оксана! Търси си какъвто искаш годеник, когото си искаш разигравай, а мен вече няма да ме видиш на тоя свят.
Красавицата сякаш се учуди, искаше да каже нещо, но ковачът махна с ръка и избяга.
— Къде, Вакула? — викаха момците след побягналия ковач.
— Прощавайте, братлета! — извика в отговор ковачът. — Ако даде Господ, ще се видим на оня свят; на този вече няма да се веселим заедно. Прощавайте, не ме споменавайте с лошо! Кажете на отец Кондрат да отслужи панихида за грешната ми душа. От мирските залисии не успях да изрисувам свещи за иконите на чудотвореца и на Божията майка — грях ми на душата. Каквото намерите в сандъка ми, нека е за черквата. Сбогом!
Като каза това, ковачът се затича отново с чувала на гръб.
— Мръднал е нещо! — рекоха момците.
— Пропаднала душа! — измърмори набожно една бабичка, която минаваше оттам. — Да ида да разкажа, че ковачът се обеси.
В това време Вакула мина тичешком няколко улици и спря да си поеме дъх. „Накъде ли съм се юрнал? — помисли си той. — Като че нямам вече друг изход. Ще опитам още едно средство: ще отида при запорожеца Пацюк Пузати. Разправят, че той се познавал с всички дяволи и можел да направи каквото си поиска. Ще ида, нали и без туй трябва да си погубя душата!“