— Ей, ти, горе, я кажи в каква посока я виждаш? — попита капитанът от палубата, след като се увери, че плячката е прибрана, и вече можеше да обърне внимание на последната си лодка. — Далеч ли е?
— Никъде не мога да я открия, сър? — гласеше отговорът и наблюдателят отново започна да обхожда с далекогледа целия хоризонт.
— Ах, глупости, няма какво да гледаш в посока срещу вятъра, не е отишла натам! — подвикна капитанът нагоре. — Я се обърни и потърси по-внимателно на юг — сигурно е в тази посока.
Човекът се подчини на указанията му, но толкова дълго и безрезултатно се взира през далекогледа, че най-сетне капитанът изгуби търпение, скочи върху фалшборда и се изкатери нагоре по вантите, за да се огледа сам за лодката. Нейното изчезване започваше да го безпокои.
— Ей там насреща вече няколко пъти ми се стори, сър — каза наблюдателят, като свали далекогледа от очите си и посочи с ръка на юг-югозапад, — сякаш различавам върху водата някакво по-тъмно петно. Но при по-внимателно взиране то винаги изчезва.
— Къде?
— Ей право там, горе-долу в посоката, където е онова малко бяло облаче… може би само малко по̀ на запад.
Капитанът насочи далекогледа в указаната посока, взира се известно време, но после поклати глава и продължи да търси другаде. Той напразно остана на наблюдателницата, докато слънцето потъна зад хоризонта, момент, в който всички предмети, дори и най-дребните, изпъкнаха най-отчетливо, придобивайки съвсем ясни очертания. Не успя да забележи абсолютно никаква следа от лодката, която несъмнено по това време би трябвало да е вдигнала ветрилото си, тъй като хората знаеха, че щяха да ги търсят с далекогледа, а платното с неговата белота се забелязва далеч над водната шир. И първият харпунист се беше изкачил вече горе — нямаше съмнение, че на лодката се бе случило някакво нещастие, ето защо хората започнаха да стават неспокойни. Но и той не успя да забележи с помощта на подадения му далекоглед каквото и да било, което да прилича на лодка или на ветрило, а и вече бързо настъпващото смрачаване, следвано в онези географски ширини непосредствено от нощта, направи съвсем скоро всяко наблюдение невъзможно. Но в този случай капитанът на „Крал Харолд“ не се поколеба как да постъпи, нямаше друг избор. Нямаше възможност да кръстосва насам-натам поради китовете, прикрепени от двете страни на кораба. А да знаеше поне в каква посока би трябвало да плава, той може би щеше даже да зареже уловената вече плячка, за да намери своите изчезнали хора. Но при това положение той все още имаше надежда да ги открие нейде откъм подветрената страна, а в този момент корабът бавно се плъзгаше в тази посока със свити платна, носен от пасата и екваториалното течение. Ако до настъпването на утрото все още не бяха открили и следа от лодката, той можеше да забие по едно флагче върху останките от китовете след разрязването им на ивици през нощта, да ги остави и да започне да кръстосва, търсейки изгубената лодка. Боже мили, та нали търсенето на изгубени лодки винаги си остава един безнадежден опит. Океанът е толкова отчайващо голям, а ако китоловците бяха вече без лодка и плуваха във водата, тогава как да ги намерят? Та капитанът би постъпил така само за да няма повод сам да се укорява, че лекомислено е изоставил на произвола на съдбата част от екипажа си.
Най-вероятна оставаше възможността някой кашалот да е разбил лодката и китоловците да не са били в състояние да се задържат на повърхността дълго време с плуване. Вярно, че морето бе доста спокойно, но страшните акули бързо надушват кръвта от ранените китове и тъй както в момента около кораба плуваха шест-седем от тези кръвожадни чудовища и нетърпеливо очакваха разрязването на плячката, подръпвайки я оттук-оттам, без все пак да успеят да забият острите си зъби в огромната жилава маса, можеше със сигурност да се очаква, че те са се появили и около изчезналата лодка, и тежко̀ и горко̀ на нещастниците, които, останали без закрилата на своя плавателен съд, са подхвърлени на произвола на ненаситната им лакомия.
Наистина все още съществуваше и възможността, щото по време на лова останалата невредима лодка да е била отвлечена твърде надалеч към подветрената страна и да й е необходимо време, докато се завърне с гребане. Но в необятния океан лодката изглежда като мъничка точка и е възможно да не бъде забелязана и с най-силния далекоглед.
Но пък, от друга страна, екипажът й знаеше много добре в каква посока би трябвало да се върне и за да ги улеснят през нощта и да изключат възможността лодката да премине в тъмнината покрай кораба, без да го забележи, на върховете на предната и главната мачта бяха поставени два фенера. Освен това след смрачаване, около полунощ и преди утринната вахта капитанът нареди да стрелят с малкото оръдие на палубата, та и изстрелите да могат да покажат на лодката вярната посока. Но всичко бе напразно. Нощта измина, а от изчезналите моряци нямаше никаква следа.