За щастие времето бе тихо и спокойно, само източният пасат леко къдреше морската повърхност и образуваните вълни едва-едва полюляваха тялото на кашалота. Но нито една от акулите не се беше приближавала досега дотолкова, че да забележи човека, а и да го бе забелязала, просто не му обръщаше внимание. Той започна вече да се надява, че може би няма да бъде нападнат и ще успее да остане на мястото си, докато корабът дойде да го спаси или поне изпрати лодките си. Но къде беше корабът?… Боже мили, та в близките часове нямаше абсолютно никакви изгледи за избавление, защото даже и от това разстояние окото на моряка можеше да забележи, че „Крал Харолд“ все още плаваше в противоположна посока, право срещу вятъра. Следователно другите лодки също имаха улов, а вземеше ли от двете си страни китове, корабът нямаше да има каквато и да било възможност да го търси.
В това време слънцето сипеше палеща жар върху главата му, а езикът залепна за небцето му. Вода! Прохладните вълни мокреха от време на време краката му — та нима сред морската шир щеше да умре от жажда? Той приклекна ниско и наплиска с вода челото, слепоочията, очите и устните си, за да се поразхлади от жегата, а после, тъй като при гибелта на лодката бе изгубил и шапката си, върза носната си кърпа върху главата, за да се предпази поне малко от палещите слънчеви лъчи.
Но навярно с тези движения той привлече вниманието на една от акулите върху себе си или може би, макар да беше сита и пресита, все пак тя не можеше да обуздае алчността си за нова плячка, но тъй или иначе, когато вдигна глава, той забеляза, че една от най-големите тъмни гръбни перки, стърчащи високо над водата, които обикаляха наоколо, с голяма бързина се насочи право към него. И действително, той едва намери време да се изправи и да замахне с оръжието си за удар, когато един едър звяр, дълъг около пет метра, се приближи като стрела и се накани с помощта на тъкмо прииждащата вълна да се превърти през гърба на кашалота и да свали в морето онова нещо, което се намираше горе. Но заедно с появилата се опасност в сърцето на моряка се възвърна цялата му предишна безумна смелост и с тежката дръжка на харпуна в десницата, хванал с лявата си ръка дебелото въже, за да запази стабилното си положение, той нанесе на току-що подалата се от водата глава на чудовището такъв силен, добре насочен удар, че полузашеметената акула се плъзна от кашалота обратно във водата и потъна, без да може да повтори нападението си. Обаче шумът, плясъкът и развълнуваната вода подмамиха други акули и ако те не предприеха веднага нападение срещу дръзкото човешко същество, което имаше смелостта да им оказва съпротива в тяхната родна стихия, то те заплуваха във все по-тесни кръгове около него, а няколко пъти се приближиха толкова много, че с дебелия край на дръжката Патрик успя да им нанесе достатъчно голям брой удари по хрилете, за да им внуши в бъдеще повече респект към себе си. Но акулата е лаком и упорит звяр и надуши ли веднъж плячка, непрекъснато налита на нея даже и ако е тежко ранена, докато чувствува в себе си сила да плува. Така беше и в този случай. Отново и отново тежкото парче дърво трябваше да ги поучава, че тук все още нямаше нищо за тях, нямаше поне дотогава, докато младият ирландец се чувствуваше достатъчно силен да се бори срещу глада и жаждата, срещу палещите слънчеви лъчи и постоянното ужасно нервно напрежение, поддържано от страшната заобикаляща го опасност.
Ами корабът? От него не идваше никакво спасение! Слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско, а корабът със своите белеещи се ветрила се намираше все още далеч в посока срещу вятъра. А обикалящите около Патрик зверове ставаха все по-настървени и по-настървени. Напразно се опитваха да забият зъби в жилавата кожа на кашалота и когато звездите започнаха да припламват на изток и постепенно заблещукаха по цялото небе, ирландецът виждаше на светлината им, заиграла по фосфоресциращата водна повърхност, как акулите плуваха насам-натам и все повече стесняваха кръговете си. С настъпването на нощта застрашаващата го опасност нарастваше.